— От работнически квартал на Мичиган, рано загубва майка си, идва в Ню Йорк без никакви пари… минава през креватите на кого ли не. Да не мислиш, че й е било лесно?
— И в крайна сметка се омъжва за страхотен тип и има две сладки хлапета.
— Нали това казвам?
Клариса въздъхна.
— Хилари Клинтън?
— Да изреждам ли очевидното? Една невероятно умна жена, омъжена за някой, който не може да си държи ципа на панталоните затворен… Дори само фактът, че е живяла в Белия дом осем години…
— Ужас.
— А на теб просто ти е необходима почивка. Смяна на обстановката.
— Екскурзия ли? За жалост, в момента съм напълно неплатежоспособна.
— Не просто екскурзия. Имаш нужда от духовно пробуждане.
— Както знаеш, съвсем наскоро преживях едно. И имам късмет, че не убих някого, а се е разминало само с драскотина.
— Говоря ти сериозно. Нали знаеш, че Поло от време на време се оттегля от света?
— В оня йога център, където учителят преспива с всички и междувременно кара колите им?
— Това е нещо по-различно. Нарича се „Убежище на мълчанието“.
— Не ми звучи добре.
— Една седмица не бива да проронваш дума.
— Изключено.
— Ще ни се отрази благотворно. Ще видиш, че ще се справим.
— И откога проявяваш интерес към подобни неща?
— Откакто разбрах, че нямам друг избор.
Щом Грейви го твърдеше, със сигурност беше така. Защото тя беше минала през всичко (освен може би участие в хард порно).
— Няма да издържиш. Не те виждам.
— Ще издържа. Заради теб.
— Аз няма да издържа. Къде е това място?
— В Оджай. На два часа път от тук. Не се инати. Знаеш, че и двете имаме нужда от това.
Клариса се замисли. И се отказа да спори. Грейви, както обикновено, беше права.
26
Тишината може да те накара да оглушееш
„Убежището“ се помещаваше в сградата на стар манастир, сгушен сред хълмовете. Тази година през лятото нямаше големи жеги и хълмовете бяха запазили меката си, успокояваща зеленина, а листата на дърветата едва бяха започнали да се обагрят по краищата.
— Дявол да го вземе, толкова е красиво — изрази възхищението си Грейви в типичния си стил.
Малка, ръчно изрисувана табела ги отведе към стая, в която бяха събрани повече от десет души, насядали на метални столове. Те слушаха в захлас думите на някакъв мъж с прошарена брада, облечен в стил „нещо средно между хипи, ню уейв и прероден Буда“. Поне така го определи Грейви шепнешком, докато двете почукваха с токчета и разсейваха прилежните последователи на култа към мълчанието (повечето очилати и на средна възраст).
Седнаха на последната редица столове, на значително разстояние от останалите. Бяха като лошите хлапета, смущаващи реда в час по алгебра, и отнесоха няколко неодобрителни погледа.
— Попаднали сме на сборище на старчоци — прошепна Грейви.
Някой от предните редове им изшътка.
Прошарената брада продължаваше лекцията си върху ползата от мълчанието.
— Какво се опитвате да постигнете? Вътрешен мир? Хармония със себе си? Или търсите отговор на някой въпрос, който от дълго време ви измъчва?
Той направи кратка, многозначителна пауза.
Грейви го беше зяпнала, като че ли животът й зависеше от следващите му думи, но Клариса, която на този етап се отегчаваше от всичко, което не ставаше за ядене, си търсеше нещо по-интересно, върху което да фокусира вниманието си. Стените на помещението бяха голи. Единствено гърбовете на седящите пред нея можеха да представляват известен интерес и тя ги огледа щателно, един по един, като се опитваше да отгатне житейския път на тези непознати за нея хора по стойката и раменете, по извивката на врата, по прическата и цвета на косата.
Най-после стигна до извода, че тук са събрани само неудачници. Поне не беше единствената. Почувства се малко по-добре.
— Отговорите се крият в самите вас. Достатъчно е да се вгледате в себе си, но за това е нужно да оставите зад гърба си всичко, което разсейва — излишествата на всекидневния живот, — прекалено много думи, прекалено много образи, прекалено много шум. — Той гледаше право към Клариса и Грейви. — В продължение на седем дни няма да пророните и дума, ще се освободите от необходимостта да слушате собствения си глас.
— Ами храна? — въпросът се изплъзна от устата на Клариса.