Гуруто се усмихна. Усмивката смекчи острите му черти, но ги направи някак по-невзрачни.
— Дори да не ви се вярва, тук се храним — по три пъти на ден. Здравословна, вегетарианска храна.
— Разбирам… промърмори Клариса. — Предстои ни седмица на въздържанието. Както понякога Поло не хапва пилешко и не носи кожени дрехи цяла седмица.
— А ще има ли допълнително?
И този въпрос се изтръгна от нея, преди да успее да го спре.
Чуха се хихикания. Но това, което на тях им се струваше забавно, за Клариса беше жизненоважно. Въпрос на оцеляване.
— Разбирам каква е причината да питате — дружелюбно отвърна брадатият — и се радвам, че сте решили да се присъедините към нас в такъв специален момент. Бебето ще ви бъде благодарно.
— А кога започваме да мълчим? — поинтересува се Грейви.
— След пет минути.
След встъпителния семинар Грейви и Клариса се отправиха към стаята си. Грейви направи знак с веждите си в посока на брадатия гуру, а Клариса поклати глава и й се закани с пръст.
Влязоха в стая №12. Малка, скромна, с вид на монашеска килия. Две легла и шкаф от тъмно дърво. Нищо излишно.
— Седем дни — каза Клариса, като огледа стаята.
Грейви й изшътка.
Вечерята започваше в седем. Дотогава Клариса вече беше изгладняла дотолкова, че би изяла и автомобилна гума. Затова беше благодарна за чинията салата и за зеленикавото подобие на супа, което трябваше да отнесе до масата си.
В столовата цареше гробно мълчание. Но тишината беше нарушавана от сърбане, мляскане, хълцане и оригване — същинска симфония от човешки звуци.
Грейви и Клариса почти привършваха вечерята (основното ястие имаше вкус на сюнгер и носеше гръмкото име „Веджи Тофу Грил“), когато клетъчният телефон на Грейви засвири „I’m too sexy“. Всички шестнайсет глави укорително се обърнаха към Грейви: телефонът би трябвало да е изключен. Спешните телефонни обаждания се приемаха на рецепцията. В много краен случай.
Грейви не помръдна. Двете с Клариса се спогледаха. Игривата, предизвикателна мелодия от средата на осемдесетте продължаваше да звучи.
Изведнъж вратата на столовата се отвори, като прикова вниманието на вечерящите и разпръсна напрежението. Влезе крехка фигура, скрита зад огромни тъмни очила и загърната от глава до пети с кашмирен шал. Дори в този си вид фигурата сякаш бе слязла от модните страници на „Фешън Базар“.
Нещо в осанката и излъчването на новодошлата подсказваше, че тя не беше случайна жена. Пулсът на Клариса се ускори. „Слава тебе, господи“, помисли си тя. От възмутеното изражение на околните разбра, че го беше казала на глас.
Зърна рус кичур изпод кашмирения шал.
„Мадона?“ попита Грейви на езика на жестовете, който си бяха измислили в шести клас. Клариса поклати отрицателно глава. Чий беше този профил с горд патрициански нос?
— Зоуи! — трепна изведнъж тя. Прошепна го на Грейви само с устни. Зоуи Монро, звездата от страниците на списание „Пийпъл“. На двайсет и пет години, завършила театралния колеж в Иейл, тя вече беше номинирана за наградата „Тони“, участвала беше в няколко филма, бяха й предложили да стане момичето на Остин Пауърс, беше излизала с бившето гадже на Гуинет Полтроу и беше отмъкнала едно от старите гаджета на Уинона Райдър. В момента озвучаваше принцесата на феите в едно филмче на „Дрийм Уъркс“ и ако се вярва на мълвата, се радваше на вниманието на една дузина ухажори.
Клариса се усмихна тържествуващо, горда от прозорливостта си. Дори блудкавото тофу вече не й се струваше толкова безвкусно.
Струваше си да попадне в това забутано място, дори само за да зърне отблизо Зоуи.
Докато Грейви спеше и похъркваше блажено, Клариса не я хващаше сън. Зоуи Монро не й излизаше от главата. Какво търсеше тук звезда като нея, на върха на славата си? Спомни си думите на брадатия гуру, че няма нищо случайно. Това означаваше, че е било предопределено да срещне тук Зоуи, но защо? Какъв беше върховният замисъл?
Леглото беше прекалено тясно и прекалено твърдо и Клариса дълго лежа будна, като се въртеше ту на едната, ту на другата страна. Най-после реши, че след като така и така нямаше да заспи, можеше поне да се поразходи на въздух. Загърна се в халата на Грейви и се измъкна на пръсти навън.
Видя една пейка, озарена от лунната светлина, и се отправи към нея.
Докато вървеше по пътеката, за миг си помисли колко романтично би било да седи в мрака с Псевдо-Аарон, отпуснала глава на рамото му, и да долавя всяко негово дихание.