Чудеше се кое я караше да се чувства по-зле: дали фактът, че в сравнение с майка си и нейните приятелки изглеждаше като торба с картофи, или смущаващото откритие, че чувството между родителите й още не беше угаснало. Този факт сам по себе си беше достатъчен, за да извади от релсите човек.
По средата на патриотичния танц (шапките на танцьорките бяха сини, бели и червени, с ленти на звездички, Клариса изведнъж се присви и се обърна към Теди:
— Ще изляза за малко. Имам контракции.
През последната седмица те не й даваха мира.
Баща й кимна съчувствено.
— Знам как е. И мен тези дни нещо ме свива гърбът…
Тя само поклати глава и се запромъква между редовете, като внимаваше да не нанесе на някого средна (или тежка) телесна повреда.
— Фалшиви контракции са — уведоми тя Грейви по клетъчния телефон веднага щом се добра до тоалетната (въпреки че официално не си говореха).
— Откъде знаеш?! — разтревожено попита Грейви.
— Просто знам… Ох! — тя хвана стомаха си и простена.
— Колко начесто са контракциите?
— Казвам ти, че това е фалшива тревога! — изрева Клариса.
— Извинете, свършвате ли скоро? — чу се глас отвън. — Тук се е образувала опашка…
— Трябва да приключваме — въздъхна Клариса. — Пак ще ти се обадя.
Наистина отвън се виеше опашка — тоалетните бяха само две, а в залата имаше петстотин места.
— Добре ли си, миличка? — попита я загрижено една от жените.
— Да, нищо ми няма, обикновено неразположение — нали знаете как е… — Клариса проследи погледите на жените и затаи дъх. Обувките й бяха мокри. Беше се напишкала. Нямаше ли да имат край униженията й?
Една от жените дрезгаво извика:
— Бързо повикайте лекар!
— Нищо ми няма — измъчено каза Клариса. — Добре съм. Оставете ме на мира.
— Миличка — погледна я майчински друга жена и я прегърна през кръста (което се оказа доста трудно). — Водата ти току-що изтече.
Клариса се взря в очите й, обзета от луда, разтърсваща паника. После се свлече на пода.
— Дръж се, Сладкишче! — викаше Теди, който седеше до нея отзад в линейката и стискаше ръката й.
— Няма нужда да крещиш. Не съм глуха…
Майка й седеше от другата й страна, все още със сценичния си грим и с трикото, и също държеше ръката й.
— Аууу! — изрева Клариса. — Това болеше!
Майка й закрещя на испански на шофьора да побърза.
После се извърна към Клариса, сложи ръка на изпотеното й чело и заговори ласкаво:
— Няма нищо, миличка. Всичко ще мине… Всичко ще свърши много бързо.
— Ааааааааа! — беше отговорът на Клариса.
За миг в изтормозеното й съзнание се мярна мисълта за приятелките.
— Мамо… бързо! Подай ми телефона!
— На кого ще звъниш в това състояние?
— Дай го!
Майка й разрови чантата й и измъкна нокията на Клариса. Тя я грабна и набра номера на Грейви.
— Грейви! — каза задъхано. — Раждам и ви искам тук в пълен състав, иначе няма да кръщавате бебето, нито ще ти кажа името на оня мъж, който една вечер питаше за тебе и който вече е официално разведен!
После извика сърцераздирателно и подаде телефона на баща си, който довърши вместо нея разговора и обясни на Грейви къде трябва да отиде.
Последното, което си спомняше Клариса, беше, че двама мъже в бели престилки я внесоха на носилка в спешното отделение. После всичко потъна в мъгла.
Но виковете й (поне според мълвата) можели да се чуят от Лонг Бийч до Санта Моника.
— Имаш само два сантиметра разкритие, Клариса — каза доктор Кац.
— Какво ще рече това? — простена тя.
— Ще ти сложа епидурална упойка, когато разкритието стане поне четири сантиметра.
— Слушай какво, докторе — хвана го за яката Клариса. — Когато тръгнеш да раждаш, ти чакай четири сантиметра разкритие. Искам си упойката сега.
Доктор Кац се освободи от хватката на Клариса с плавно, отработено движение.
— Веднага се връщам! — И той бързо се измъкна от стаята.
Клариса сграбчи ръката на майка си и я стисна, като крещеше неистово. Теди изведнъж се изправи и също се насочи към вратата.
— Отивам да взема камерата. Това трябва да се документира.