Но когато след един час откри майка си в съвсем същата поза, се развика и едва не изпусна бебето.
С треперещи ръце набра номера на Грейви.
— Майка ми е мъртва.
— Не е възможно…
— Честна дума.
— Веднага идвам.
Грейви пристигна след десет минути — сигурно беше карала като бясна, защото обикновено й трябваха поне двайсет. Клариса я чакаше отпред на верандата, прегърнала бебето.
— Вътре е…
Грейви влезе навътре и след малко се върна.
— Наистина е мъртва. Ще се обадя на лекаря й.
Лекарят констатира смъртта и обясни, че тя най-вероятно се дължеше на недостиг на калий, електролитен дисбаланс, който е довел до сърдечен срив.
Всичко беше заради диетичния чай, заради вечната мания на майка й за отслабване.
Клариса пъхна бебето в ръцете на Грейви, изтича в кухнята и изхвърли проклетия чай в кошчето. Помисли си, че трябва да каже на баща си, който излежаваше присъдата си във федералния затвор и се обаждаше по два пъти на ден (дори ако трябваше да стои на километрична опашка зад разни татуирани типове), за да се чуе „с женичката си“ и да каже две приказки на бебето.
Не знаеше как да му каже за случилото се. Как се съобщават подобни неща?
— Кажи му го направо, без заобикалки — посъветва я Грейви. — Така е най-добре.
— Не, не бива — възрази Джен. (Приятелките й бяха побързали да дойдат веднага след като им се обади.) — Това може да го убие.
— Изчакай да излезе от затвора и тогава му го кажи — предложи Поло. — Все едно дали ще го разбере сега или след шест месеца.
— Кажи му, че е заминала на пътешествие — добави Сузи. — Дълго, екзотично пътешествие.
Джен избухна в сълзи.
— Къде… щяха да се женят?
— В задния двор — отвърна Клариса.
Задният двор беше гордостта на майка й — нейната градина, за която беше полагала толкова усилия, толкова нежни грижи.
Звънна телефонът. Беше 10:30. Часът, в който се обаждаше баща й.
— Здравей, Сладкишче! Как си, моето момиче?
Клариса направи знак на приятелките си да излязат. Никоя от тях не помръдна.
— Добре съм. Какво ново при теб?
Тя хвърли кръвнишки поглед на момичетата и в крайна сметка Джен отиде в кухнята. Грейви, Поло и Сузи останаха.
— Как е внукът ми? Има ли си вече име?
Грейви надраска нещо на едно листче и го подаде на Клариса.
— Кажи нещо повече… Как е там? С кого сте в една килия?
— С някакъв тип. Голям досадник, само хленчи. Къде е сладката ми женичка?
— А за какво е вътре? Финансови измами или нещо друго?
— Откъде да знам? Май беше убил някого. Но нали ти казвам, хич го няма. Съвсем се е скапал. Но това не ме интересува. Остават ми само две минути. Дай ми моето кубинско цвете.
— Боливийско, татко. Боливийско.
— Знам, знам, да не мислиш, че съм забравил? Дай ми моята Алехандра.
Клариса си пое дълбоко дъх и погледна приятелките си.
— Татко. Измислих име на бебето. Какво ще кажеш за Алехандро?
Тя се опита да изтрие сълзите, които се стичаха по бузите й. Грейви се приближи до нея и я прегърна през рамо.
— Харесва ми. Даже много ми харесва. А как смята майка ти?
Клариса замълча. Сълзите я задавяха.
— Татко — най-после каза тя, защото времето им изтичаше. — Мама… тя…
— Да? Тук съм. Слушам те.
— Тя почина. Сърцето й…
Тогава чу в слушалката силни, несдържани мъжки ридания.
Приятелките й се скупчиха около нея.
— Трябва да затварям — глухо каза баща й след малко. — Обичам те.
— И аз, татко. Двамата с малкия Алехандро ще чакаме да ни се обадиш следобед. Както обикновено.
Тя остави слушалката и отпусна глава на гърдите на Грейви. Тресеше се от ридания.
Грейви я погали по косата.
— Не мога, Грейви… Аз не съм силна… — хълцаше Клариса. — Никога не съм била…
— Няма страшно. Аз ще бъда до теб.
Малко по-късно Клариса изцеждаше млякото си, докато приятелките й се редуваха да гушкат бебето. Те останаха с нея чак до края на този кошмарен ден.
Вечерта Клариса настоя да я оставят сама с Алехандро, но момичетата не искаха и да чуят. Бяха готови да останат с нея и през следващите нощи, колкото е необходимо.
На сутринта Клариса се събуди в леглото на майка си, стиснала мократа от сълзи възглавница. Не помнеше как се е озовала там.