— Почакай, това е само началото. След като завърших филмовата академия, двамата с Аарон Мейсън сключихме сделка. Докато той се скиташе необезпокояван от Амстердам до Зимбабве и си живееше живота (така както го разбира — с много пиене, жени и наркотици), аз щях да се представям за него, да започна продуцентска дейност и да попреча на родителите му да го обявят за неблагонадежден и да го лишат от наследство.
Клариса кимна. После поклати глава. И отново кимна.
— Някой беше казал — „ако ще са лъжи, поне да не са кокошкарски“.
— Е, ти определено се целиш нависоко.
— Честно казано, чувствах се доста неловко — най-вече заради родителите му. А после се оказа, че Аарон не иска да е извън играта — впрочем съвсем разбираемо, кой би искал?
— В такъв случай сега ти си извън играта. Смяташ ли, че това те прави идеалният съпруг и баща?
— Историята не свършва дотук — усмихна се Джеймс. — Само след няколко дни Аарон проумя, че в Холивуд също се работи, и то здраво. Това поохлади ентусиазма му и сега се подвизава някъде в Индия или на Хималаите — не се знае точно къде, стига само законите за наркотиците да не са твърде строги.
— Значи няма да ходиш в затвора? Да си призная, разочарована съм.
— Е, не мина без скандал, но както казват — всяко чудо за три дни. И всяко зло за добро. Сега работя за „Парамаунт“.
Клариса го изгледа със зяпнала уста.
— Бива си те…
Джеймс направи лек поклон.
— Имам три въпроса — каза Клариса. — Първият е: защо се ожени за мен?
Той я погледна.
— Честно казано, отначало не те взех на сериозно. Но като видях, че твърдо си решила да се омъжиш за мен, го приех като съдба. Не се познавахме достатъчно, но вече бях разбрал, че с теб няма да скучая. Освен това познаваш толкова хора — реших, че можем да си бъдем полезни взаимно.
— Звучи толкова романтично.
— После се уверих, че ти наистина си много забавна (въпреки че понякога се чувствах като на влакчето на ужасите). В един момент усетих, че започвам да хлътвам. Все по-дълбоко и по-дълбоко.
— Тръпката?
— Тръпката — кимна Джеймс.
После хвана лицето й с две ръце и я целуна. Разтеглиха този миг до скъсване.
След малко Джеймс я попита:
— Какво стана с другите два въпроса?
— А, да. Картината. Аарон ти я даде, нали?
— Когато изтрезня, се раздели с нея съвсем безболезнено.
— А оня адвокат?
— Кой адвокат?
— На фамилия Мейсън.
Джеймс се разсмя.
— Той ли? Старо приятелче от колежа. Многообещаващ актьор. Добър е, нали?
Клариса успя да го ощипе със свободната си ръка, без да събуди бебето.
32
Краят (или началото)
Знаете как става в живота — седите си на грозния диван на майка ви, бебето се къса от рев (пак има колики), зърната ви болят, съпругът ви се опитва да ви скъса нервите (освен когато, без дори да го молите, ви носи чаша вода и дистанционното).
И изведнъж звъни телефонът и за броени минути (дори само за някакви секунди) целият ви живот се преобръща и всичко си идва на мястото.
— Клариса?
Гласът беше познат. Разбира се — Морган Ле Гранж от „Климат“.
— Клариса, съжалявам, че не ти се обадих толкова време.
— Ако е за процеса, повече нямам какво да добавя.
— Искаме да напишеш един материал.
— Моля? — Клариса едва не изтърва бебето.
— За първа страница. Седни някъде.
Клариса седна.
— Става въпрос за Зоуи Монро. Тя иска ти да го напишеш. Изрично подчерта. Ти и никой друг. Стилът ти много й допадал. Пък и сте били на една вълна…
Първата работа на Клариса беше да звънне на Съзвездието. Трябваше веднага да им съобщи новината. После изведнъж остави слушалката. И погледна съпруга си. Своят чудесен, толерантен, с една дума — страхотен съпруг.
— Джеймс? Знаеш ли какво? Зоуи Монро иска да напиша материал за нея. За „Климат“.
Той я прегърна и затанцува с нея из стаята.
Малко по-късно Клариса включи телефона си на скоростно набиране. Обаждаше се на Съзвездието.
— Пепопезнайпете пекапекво песе песлупечи! — изкрещя в слушалката.
Младата сервитьорка от „Сънсет Плаца“ забеляза розовия тефтер, захвърлен на тротоара, още щом слезе от рейса, с който всяка сутрин идваше на работа. Нещо я накара да го вдигне — може би цветът — толкова ярък и празничен, способен да я изтръгне от сивото й настроение. Беше пристигнала от Монтана преди около месец и вече й беше мъчно за дома, който преди й се струваше най-скучното място на света.