Цели: мъже.
Аз, Клариса Алпърт, в отлично състояние и с подобаващо (99% естествено) тяло, бих желала през идващата година да покоря следните мъже:
1. Брус Спрингстийн: на възраст, женен, с деца (уф!), щастлив (?) — не е изключено. Степен на трудност: 9+.
2. Питър Мортън (богат, хард рок — ресторанти „Планета Холивуд“ и т.н.), разведен… богат! богат! богат! сгоден. Степен на трудност: 6.
3. Тед Фийлд (богат наследник, дяволски богат, харесва високи, слаби, красиви блондинки, които могат да удостоверят, че са на осемнайсет. Може да се окаже трудничко.) Степен на трудност: 10.
4. Грейдън Картър (току-що разведен, с цяла банда хлапета). Много влиятелен (дебело подчертано). Лек британски акцент — придава му чар. Степен на трудност: 8+.
P.S.: Предпочита момичета с класа и стил. (Пфу!)
Клариса Реджина Алпърт ежегодно си правеше такъв списък. Знаеше колко е важно, ако искаш да постигнеш целта си, предварително да я формулираш черно на бяло. Това помагаше да се фокусираш. Беше научила този безценен урок от едно свое бивше (много бивше) гадже — барман, актьор, дубльор и прочее, а той пък беше попил тази мъдрост на курса по дианетика в гигантската, смърфовосиня сграда на сциентоложката църква, която посещаваше най-редовно, за да се отърка от знаменитости като Том Круз, Джон Траволта или поне Джена Елфман, по-известна като „Дарма“.
Клариса успяваше да научи по нещо от всеки мъж, минал през живота й, а като се има предвид броят им, това си беше направо солидно образование. Може и да не беше залягала особено над уроците, но пък се беше превърнала в експерт по отношение на мъжете.
И така, всяка година откак беше навършила осемнайсет (двайсет и една), тя прилежно изготвяше списък на мъжете, в които възнамеряваше „да се цели“. Затова й бяха необходими известно съсредоточаване и пълно уединение. В такива моменти избягваше дори компанията на най-близките си приятелки.
Все още не беше приключила със списъка. Продължи усърдно да драска с изгризаната химикалка на келнера Лари, като от време на време отпиваше от третия си поред „Кир Роял“, докато се чудеше още кое име да добави.
— Сценаристка ли сте? — прозвуча над главата й мъжки глас. (Какъв друг би могъл да е някой, който си вади хляба с писане в град като Лос Анджелис? Поетите и писателите също като вампирите избягват ярката слънчева светлина, която прониква дори през градския смог, така че е почти изключено да ги срещнеш тук.)
Клариса вдигна поглед и видя пред себе си един „голобрадко“. „Голобрадко“ или „жребче“ бяха кодови названия в специалния жаргон, който Клариса и приятелките й използваха, и означаваха младок, някой, който още не е навършил двайсет и пет.
Но Клариса не се интересуваше толкова от физиономията, колкото от обувките му. Затова побърза да насочи вещото си око към тях.
Един поглед й беше достатъчен, за да оцени младежа и да го отхвърли най-категорично.
Обувките му не бяха „Прада“. Нито „Гучи“. Нито дори „Кент Коул“.
„Хъш Пъпийс“, изсумтя наум Клариса. Добре знаеше какво означава това — мансарда на „Шерман Оукс“ или нещо такова. Имаше си работа с начинаещ музикант или рекламен агент. Как ли не.
— Изчезвай — процеди тя и поднови прекъснатото си занимание.
— Какво?! Та ти дори не…
— Не ме ли чу? Омитай се.
Горкото момче изглеждаше стъписано, но направи последен отчаян опит да стопи леда.
— Виж какво, ти не разбираш ли от дума?! Докога ще ми досаждаш?! — изсъска Клариса.
— Кучка — промърмори младокът, но не преди да отстъпи на безопасно разстояние.
Най-после, оставена на спокойствие, Клариса се върна към основното си занимание — тайния списък.
Трябваше да приключи преди срещата с приятелките си — не й оставаше много време. Бяха се разбрали да се видят в Силиконовата долина — в бара на „Плейбой“. Централата на Амазонките, храмът на свободните и необвързаните, както и на търсещите — място, където можеха да се видят на куп изпаднали в забвение звезди, както и най-великолепните представителки на женското съсловие, с излъскано до блясък въоръжение. Чак да ти втръсне от толкова ослепителна красота.
Клариса възнамеряваше да използва оставащото й време възможно най-пълноценно.
И така… Номер пет. Номер пет… Кой? Кой? Кой? Никой не й идваше наум.
— Дявол да го вземе, не е възможно да не е останал мъж, с когото да не съм била… — изпъшка Клариса.