— Моля те, мамо. Кажи, че ще дойдеш.
Майка й я погали по главата. Клариса си отдъхна — знаеше си, че може да разчита на майка си.
Но когато дойде съдбовният ден, най-важният ден в живота на Клариса, кльощавата й майка дребосък, с опушени тютюнджийски дробове, й погоди страхотен номер. Обади се да се извини, че не можела да дойде. Клариса я прати по дяволите и й затвори телефона, но първо се разбраха да се видят на вечеря в „Мистър Чоу“.
Ами сега?! В никакъв случай не можеше да се появи в „Айви“ сама. Никой не обядва сам на подобни места. Трябваше час по-скоро да си намери подходяща компания.
Трескаво запрехвърля номерата в телефонния си указател. Търсеше се някоя позната, която да отговаря на следните критерии: 1. Да е относително привлекателна (но малко по-невзрачна от Клариса и по-закръглена по възможност); 2. Да е що-годе популярна (но не и сред мъжете); 3. Да е на разположение (готова да се отзове на поканата, отправена в последния момент).
Трудна задача. Чак на буква „Р“ откри нещо подходящо. Роберта Раскин, разбира се! Малко след трийсетте, партньор в голяма PR агенция, тя не блестеше с кой знае какви качества, за да завърти главата на някой мъж, и въпреки това не беше за изхвърляне — едра, червенокоса, с влажен поглед на кошута. Клариса се отегчаваше до смърт, когато беше с нея — Роберта й се струваше бледа и умърлушена като стайно цвете. Предвид създалите се обстоятелства обаче тя беше тъкмо човекът, който й трябваше. Налагаше се само да изтърпи постоянния й репертоар — сълзливата история за раздялата й с един режисьор от телевизията, който я беше зарязал преди пет години и от тогава Роберта беше на сухо. Горката, още не можеше да го прежали, въпреки че според Клариса нямаше за какво чак толкова да съжалява. Мухльото беше женен, грозноват, имаше две деца и на всичко отгоре хич не го биваше в леглото.
Роберта имаше и някои добри страни — беше източник на ценна информация за предстоящи премиери и коктейли, както и за най-желаните, пристрастени към викодина, ергени по Западното крайбрежие.
Идеята да покани Бозавата Роберта беше гениална. Тя се оказа точна като часовник, при това беше успяла да осигури възможно най-добрата маса в ресторанта (непосредствено до две поостарелички блондинки, чиито диамантени часовници бяха зашеметяващи, както сигурно и банковите сметки на съпрузите им), откъдето можеха прекрасно да виждат и да бъдат видени. Клариса пристигна точно с двайсет и две минути закъснение, но Роберта, в кафяво костюмче на Джил Сандър в стил „Третия райх“, търпеливо я чакаше. Вече беше успяла да изяде хляба от панерчето и да изсмуче лимона от чая си с лед.
Клариса се появи в целия си блясък — с прилепнали кожени панталони, кашмирен пуловер на Гучи и… розово като бебешко дупе лице (последица от пилинг маската).
— Ужасно съжалявам! — пропя тя и се огледа наоколо, като проклинаше наум козметика си. Некадърникът я беше уверил, че до половин час кожата й ще е възвърнала естествения си цвят, а ето че в момента приличаше на Мис Пиги. Негодникът щеше да си получи заслуженото. Така или иначе не възнамеряваше да му плати. Но и това му беше малко. Отсега нататък не му се полагаха никакви екстри, т.е. свирки.
— Моля ти се, не се притеснявай — Роберта остави настрана сребърната си нокия, — изглеждаш фантастично.
— Наистина ли? — вдигна вежди Клариса. Дали пък не трябваше да се вижда с Роберта по-честичко?
В следващия момент до слуха й достигна познатият речитатив („Той пак си е извадил съдебно решение за ограничаване на достъпа ми…“).
Клариса моментално си спомни какво я караше да избягва компанията на Роберта. Тя се облегна назад и се приготви да изслуша сагата за любовните терзания на Роберта, въпреки че с по-голям ентусиазъм би изтърпяла безкрайния криминален сериал „Там пишеше «Убийство».“
Опитваше от третия си по ред чай с лед и с усилие сдържаше прозявката си, когато пред ресторанта спря тъмносиньо „Бентли“. Това щеше да стане повратният момент в живота на Клариса — като началото на ново летоброене.
Взаимоотношенията на Клариса с противоположния пол си имаха някои строги, неписани правила, в които автомобилите играеха определяща роля. Тя не се интересуваше от техническите характеристики на автомобилите (и в този смисъл не правеше разлика между ролс-ройса и бентлито). За нея обаче и двата автомобила, както и „Мерцедес V 12“ бяха на върха на класацията, а това говореше много за притежателите им. Всеки застрахователен агент може да изтегли заем от банката и да си купи примерно „Порше“. Беемвето е сигурен белег, че си имаш работа с любител на аналния секс, напълно способен да удари жена си. Рейндж роувърът пък издава спортен тип мъже, по каквито Клариса не си падаше. Ролс-ройсът и бентлито бяха коли от съвсем друга категория, но при тях имаше два основни риска: А) Собственикът да е стар. Стар като Хефнър. Или Фернандо Ламас (ако той изобщо беше още жив). Б) Собственикът да е някоя рап звезда. Клариса нямаше слабост към подобна музика. Както и към операта. Причината беше една и съща: не разбираше какво пеят и не харесваше стила им на обличане. Освен това, колкото и умело да лъжеше за всичко, включително и за произхода си, трудно би могла да мине за афроамериканка, въпреки че веднъж в колежа, когато искаше да свали един футболист с неустоимо шоколадова кожа, се беше представила за една четвърт креолка по майчина линия.