Оставаше третото обяснение: потърпевшият е видял убиеца си, но не се е уплашил от него и не е очаквал той да го нападне, макар че не го е познавал. От кого може да не се уплашиш посред нощ в пуст вход? От дете. Или от жена. Много висока жена…
Телефонът иззвъня и прекъсна размислите на Настя. Вдигна слушалката и чу гласа на Коротков.
— Ася, погледни, ако обичаш, в листчетата си, трябва ми адресът на този глупак Мамонтов. Чакам го вече цял час, вкочаних се.
— Ама не дойде ли?
— Не дойде, тази гад. Ще му откъсна главичката, когато го намеря.
Настя бързо отвори касата и извади папката с материалите от 1995 година, като мислено се похвали за предвидливостта. Разбира се, за нея беше по-удобно да пази всички материали от дадена година на едно място, но поради някакво необяснимо чувство за самосъхранение тя все пак ги разделяше в две папки: в едната поставяше отчетите за различни периоди — обезличени, изпъстрени с цифри и логически заключения, но без каквито и да било имена, докато в другата държеше всички текущи и чернови материали с имената, прякорите, адресите, телефоните и останалите необходими сведения. Всяка седмица Настя вкарваше тези данни в домашния си компютър и там вече ги разпределяше по директории и файлове, оформяйки най-разнообразни сведения и таблици, но тук, в кабинета на „Петровка“ 38, информацията се пазеше в папки, и то далеч невинаги в идеален ред. Наистина Настя се ориентираше с лекота в тези листове, но външен човек никога не би намерил тук нужния му материал. Ако всички материали бяха в една папка, а преди два дни лично Господаря взе тази папка „за запознаване“, Юрка Коротков щеше да види адреса, който му трябваше, колкото и ушите си. Тогава щеше да се наложи да го търси чрез адресното бюро, а в Москва имаше несметен брой хора на име Мамонтов…
Тя продиктува на Коротков адреса и за всеки случай — телефона на Никита Мамонтов, който бе разследван през деветдесет и пета година по делото за убийството на Павелецката гара. Никита живееше много далече от „Чертановская“, в другия край на града, в Отрадное.
— Сега направо при него ли отиваш? — попита тя.
— Ами, как пък не съм хукнал! — ядосано избъбри Коротков. — И без това си изгубих цял час. Нарочно му бях определил за среща „Чертановская“ — в този район имам да свърша две работи. Едната между другото е във връзка с твоя душегубец. Като свърша тук всичко, което съм запланувал, може да прескоча и до Никита, ако още ме държат краката. Край, приятелко, тръгвам.
Това беше класическа клопка, от онези, които са поставяни стотици пъти и в които са се хващали стотици хора. Нещо повече — тя беше описана в десетки криминални романи и показана в десетки филми. Но хората продължаваха да се хващат в нея.
Майор Коротков беше опитен оперативен работник. Ето защо отначало дълго звъни на вратата на Никита, после внимателно я побутна. Когато се убеди, че не е заключено, не влезе, притвори вратата и звънна в съседния апартамент. Отвори му млада жена с едро бебе на около годинка в ръцете. Юра й показа отвореното си удостоверение.
— Вратата на вашия съсед не е заключена — каза той, — а никой не излезе, след като звъних. Ще ми позволите ли да се обадя в милицията?
— Ами нали самият вие сте милицията! — разсмя се младата майка.
— Един милиционер не е милиционер — като понижи интимно глас, каза Коротков.
— Как така?
— Ами така. И на нас, както на всички останали, ни трябват свидетели. Защото вляза ли сега в жилището на Никита, може да се окаже, че там са влизали крадци. И по никакъв начин не ще мога да докажа, че и аз не съм задигнал нещо, като съм се възползвал от случая.
— Ами тогава аз да вляза с вас — с готовност предложи съседката на Никита. — И ако стане нужда, ще мога да потвърдя, че вие нищо не сте откраднали. Искате ли?
Коротков не искаше. Защо беше нужно да въвлича тази симпатична млада майчица в дело за убийство? А че става дума именно за убийство, а не за обир на жилище — той вече не се съмняваше. Юрий Коротков беше опитен криминалист.
Валентин Баглюк винаги тежко понасяше махмурлука. По принцип не пиеше често, а само когато беше в добра, приятелска компания, но пък тогава се натряскваше до безпаметство и пълна загуба на ориентацията. Всеки път след такава прекрасна вечер настъпваше утрото. Ужасното, отвратително утро. Толкова тежко, та Валя Баглюк имаше чувството, че е последното утро в неговия толкова кратък живот.