— Естествено — спокойно отговори непознатият. — Ще ви представя доказателства. Ще си уговорим ли среща или искате да си помислите?
— Искам да разбера какъв е вашият интерес. Защо предлагате материала именно на нашия вестник и именно на мен? И какво искате в замяна?
— Ще ви обясня. Вашият вестник е единственият от ежедневните издания, който може да пусне материал с такава степен на сложност. Разбира се, в „Съвършено секретно“ или „Криминална хроника“ има професионалисти, които по-добре от вас ще разнищят материала и ще го поднесат по-ефектно, но те излизат веднъж месечно. А изстиналото ястие губи цялата си привлекателност. Сега относно моя личен интерес. Аз работя в правоохранителните органи и не ми е безразлична съдбата на агентурно-оперативната дейност. За съжаление, при днешното положение на нещата тази съдба е незавидна. И аз искам да направя всичко, за да прекъсна съществуващата тенденция, като организирам кампания в средствата за масова информация. Кампанията може би ще накара нашите ръководители най-сетне да се замислят, че системата за разкриване на престъпления и издирване на престъпниците се разпада пред очите ни.
Това изказване убеди Баглюк. Във всеки случай вече беше срещал хора, които се опитваха да се борят за идеята си чрез скандали в пресата. Вярно, че тези идеи винаги бяха политически, а не тясно професионални… Обаче материалчето щеше да стане супер! Да си оближеш пръстите.
Юра Коротков отиваше на работа много рано. Обстановката у тях беше непоносима и той обикновено гледаше да стане, да закуси и да излезе, преди да се събуди жена му, за да не захване поредния скандал, който би развалил настроението му за целия ден. И днес той дойде по-рано и още в осем без четвърт седеше в общия им с Коля Селуянов кабинет и преписваше на чисто информацията, която бе успял да събере предния ден. Когато събираше информация, той я записваше на най-различни хвърчащи листчета, на цигарени кутии, на обвивки от шоколади и всякакви подобни „хартиени носители“.
В осем и десет звънна вътрешният телефон.
— Юрий Викторович — чу той гласа на Мелник, — елате при мен.
Коротков учудено погледна часовника си и тръгна към началника. Владимир Борисович го посрещна с ледено мълчание. Само хвърли на дългата маса за съвещания някакъв вестник и застана до прозореца, като обърна гръб на Коротков. Юра взе вестника, с недоумение прегледа заглавията и съзря онова, което бе отбелязано с отровнозелен маркер: Трупове на бунището. Материалът беше с приличен обем, заемаше цялата долна половина на втора страница. И започваше доста ефектно:
— Той ми каза: „Знам, че ти си го убил. Може би няма да успея да го докажа, но съм абсолютно сигурен…“
Красив израз, нали? Пред вас е разшифровката на диктофонен запис на признание за убийство, извършено през деветдесет и пета година. Младежът на име Никита (засега няма да назоваваме фамилното му име) веднага попаднал в полезрението на криминалната милиция, бил задържан и в продължение на месец интензивно го разпитвали. Нещо повече — сега ние с вас знаем, че служителите на милицията са били убедени, че убиецът е Никита. Знаели го с абсолютна сигурност. Знаели го и… пуснали Никита на свобода.
„Но как така?“ — ще попитате вие. Защо са го пуснали, щом са били сигурни, че е виновен? Нима Никита е бил голям мафиот и е успял да ги купи всичките? Не. Бил е обикновен младеж, свързан с криминална групировка, но далеч не най-мощната. Може би е имал влиятелни родители, които са успели да организират натиск в стила на добре известните традиции на „телефонното право“? И отговорът ми пак ще бъде „не“. Майката на Никита е лекарка в детска поликлиника, а баща той няма от много години. Каква е работата тогава? Защо този младеж е на свобода?
Отговорът е прост. Никита е бил завербуван. Милиционерите са се престорили, че не могат да намерят доказателства за вината му, скрили са тези доказателства от следствието и са пуснали убиеца. А в замяна са получили информатор, който ги е държал в течение на дейността на групировката, към която той е принадлежал. Виждате ли колко е просто?
Никита добросъвестно работел за милицията, трудел се много. Постепенно групировката на някой си Усоев (а Никита бил тъкмо неин член) започнала да се разпада. Някои членове твърде „навреме“ били арестувани на местопрестъплението за най-различни дреболии. В редиците на престъпниците започнали спорове и мятане от един лидер към друг, групировката отслабвала буквално с дни и преди няколко месеца я взел под контрола си друг авторитет, по-стабилен и могъщ. В новото „семейство“ не се намерило място за Никита. И именно затова милицията изгубила всякакъв интерес към него. Щом не можеш да даваш информация — прав ти път, не ни се мотай в краката.