— А ти, разбира се, си от първата — не се стърпя и я подкачи Коротков. — Аска, ако ти не беше самостоятелна до идиотизъм и не се ровеше в проблемите си в горда самота, ситуацията нямаше да се развие до сегашното положение. Ако веднага ми беше казала за връзката между Баглюк и Леонид Петрович, щях да открия твоята Лазарева, ако ще и под земята, нямаше да я изтърва в редакцията и сега нямаше да си тровим живота с този Паригин.
— И Анна щеше да бъде жива — тихо добави Настя. — Прав си, Юра, за всичко съм виновна аз. Още една смърт на съвестта ми.
— Ех, че си — ядоса се Юра, — човек вече дума не може да ти каже, веднага започваш да мислиш лоши неща. Вземи пример от мен, аз винаги мисля само за хубавото. Минал денят, останал съм жив, в семейството всичко е нормално — и слава богу. Ето, докарах те до вкъщи, колата не се повреди по пътя, не катастрофирахме — това е то големият късмет и ние трябва да му се радваме. Асенка, съдбата не обича човек да се отнася към нея без благодарност, имай го предвид.
— Ще го имам.
Разбраха се да се срещнат рано сутринта на другия ден, Юра си тръгна, а Настя се качи в гарсониерата си. В хладилника още имаше от храната, която бе донесла от родителите си. Тя вяло почовърка с вилицата в буркана със салатата и разбра, че не може да яде. „Трябва да си наложа, инак няма да имам сили — изрече на глас, — а сили ми трябват, за да доведа това дело до край. Юра е прав, не бива да бъда неблагодарна. Е, може баща ми да се е оказал… добре, няма да уточнявам какъв се е оказал, може от това да ме боли толкова, че не мога да дишам, но поне е жив. Той е жив. И трябва да бъда благодарна на съдбата за това. Благодарна съм й.“
Паригин прекара целия ден в тичане напред-назад, докато оформи документите за продажбата на втория си апартамент. Основният проблем беше оценката на стойността му, но той го реши. В официалния документ, издаден от експерт по недвижими имоти, фигурираше сумата „шейсет и две хиляди долара“ и с този документ вече можеше да се водят преговори с кредиторите. Те сами да решат дали искат да им се върнат парите, или ще вземат апартамента.
Помисли си, че може би има смисъл да отиде още сега там, където в колата пред блока седят хората на кредиторите. Да си поговорят днес, та утре още от сутринта да търси купувач, ако те настояват за плащане в брой. Но почувства, че няма сили. Гибелта на Анна, безсънната нощ, прекарана в милицията, тичането през целия ден — всичко това се стовари върху му. Добре, реши Евгений Илич, кредиторите ще почакат до утре, нали проблемът така или иначе е решен. Единственото, което трябва да направи днес, е да се обади на Лолита и да я успокои, поне тя да не изпада в истерия.
Когато влезе в гарсониерата на „Мосфилмовская“, Паригин веднага усети: някой е влизал тук. Набитото му око моментално улови някакви едва забележими промени и всичко вътре в него се напрегна. В следващата секунда установи, че от закачалката в антрето липсва кафявото яке. „Обир!“ — сепна се Евгений и се втурна в хола, където се намираха калъфите с апаратурата. Калъфите си бяха на мястото, а на малката масичка се белееше някакво листче.
„Анюта, отбих се за якето, не се тревожи, не са влизали крадци.
Паригин си пое дъх. Размина се. Изглежда, пази го някакъв ангел. Той си спомни, че Анна, когато бе споменавала за хазаина на жилището, наистина го бе наричала Гена. Но бележката, адресирана до покойната, му подейства потискащо, сякаш му се бе явил призрак. Анечка вече я няма, а хората все още мислят, че е жива, мислят за нея като за жива и й пишат бележки с надеждата, че тя ще ги прочете.
Вдигна телефонната слушалка и набра номера на Лолита. Дълго време никой не вдигаше и Паригин си помисли, че Лола сигурно е престъпила всички негови заръки и забрани и е излязла, щом и тъй, и тъй кредиторите са я намерили и вече не е нужно да се крие. Вече смяташе да затвори, когато чу гласа на седемгодишния Серьожа.
— Ало!
— Серьоженка, чичо ти Женя е. Къде е майка ти?