— Къпе се в банята.
— Предай й, че всичко е наред, че съм намерил парите и утре всичко ще свърши. Нали няма да забравиш?
— Няма, разбира се. Чичо Женя, значи утре се прибираме вкъщи?
— Да, миличко, утре или в краен случай — вдругиден.
— Урра! — закрещя хлапето и затвори телефона, като в радостта си забрави да каже довиждане.
Паригин изпита облекчение, задето всичко се бе подредило толкова сполучливо и не бе станало нужда да говори с Лолита. Тя сигурно щеше да му дърдори някакви глупости и той щеше да бъде принуден да поддържа този безсмислен разговор. Помисли си, че сега, когато Анна я няма до него, много неща му изглеждат безсмислени. Нима бе успял да се привърже към нея? Да, не беше очаквал от себе си подобно слабодушие.
И през ум не му минаваше, че това не е слабодушие, а нормална човешка реакция при смъртта на близък човек. Вероятно защото той никога не бе имал истински близки хора, освен братовчеда. Но братовчедът си е братовчед, приятел от детинство, роднина, така че мъката поради неговата смърт не се бе видяла странна на Паригин, а всички останали открай време бяха за него просто чужди хора.
Старши лейтенантът от милицията Тюрин не беше кореняк московчанин. Беше роден в едно село в Подмосковието и бе живял там, докато го взеха в казармата. И нито казармата, нито последвалият дълъг живот в столицата така и не бяха омаловажили за него основния му и определящ принцип: в имота ми трябва да има ред. Останалите — както искат, но в моята градина няма да има плевели, а дървата ми трябва да бъдат подредени на спретната камара. Сигурно затова работата му толкова му харесваше и той и не помисляше за друга. Тюрин беше квартален милиционер. И неведнъж бе признаван за най-добър в професията си.
В неговия „имот“, тоест на територията на неговия квартал, определено имаше ред. Тюрин беше як и енергичен мъж, никога не го мързеше да обикаля жилищата, да се запознава с обитателите, дълго да разговаря с домакини и пенсионери, с учители и с лекари от поликлиниката. На територията на Тюрин имаше здравен пункт и кварталният го посещаваше всеки ден. Че как иначе? Отиваше, питаше кой какви травми е лекувал и веднага хукваше да види пострадалия — наистина ли си е наранил главата, като е паднал по стълбите, или някой му е помогнал. Битите от мъжете си съпруги, колкото и да се мъчеха да прикрият благоверните си, не можеха да излязат наглава с Тюрин и той стриктно държеше под постоянен контрол всяко „проблемно“ семейство, а ако в такова семейство растяха деца, непрекъснато държеше връзка с инспекторите по профилактика на правонарушенията сред непълнолетните, не спираше да им напомня за необходимостта да държат под око именно тези деца. С една дума Тюрин си знаеше работата и я обичаше, колкото и странно да изглежда това в наше време.
Снощи, докато обикаляше квартала, той пак видя черния форд-скорпио, паркиран пред блок номер 12. Беше видял този форд и предишната вечер на същото място, и тогава като сега в колата седяха трима души. Тюрин реши все още да не бие тревога и си каза, че трябва да провери улицата отново на сутринта. Ако колата с шофьора и двамата пътници е пак на същото място, тогава ще вземе мерки. Разбира се, не е забранено да седиш в кола, и паркирането тук е разрешено, но той е длъжен да знае защо тези хора висят тук толкова време, нали затова е квартален — да си наглежда територията.
Тази сутрин фордът още беше на предишното си място и Тюрин реши, че е време да действа. Всичко това твърде много приличаше на засада, и то не милиционерска, а определено бандитска. Той познаваше много добре постоянните маршрути на нарядите на патрулната служба, а и беше достатъчно опитен, за да не си търси белята сам при трите яки момчета, които не мърдаха от скъпата вносна кола. След като видя колата отдалеч, той не приближи, а сви зад ъгъла и започна бавно да се разхожда по пресечката в очакване да дойде патрулът. По неговите сметки това трябваше да стане след десетина минути.
Сутринта Паригин с недоумение си помисли: какво всъщност прави той в това жилище? Защо не се прибира вкъщи? Та нали вече почти се убеди, че основната му база е напълно безопасна.
Решено, още днес ще се опита да приключи работата с кредиторите на братовчед си, ще се прибере вкъщи, ще се наспи добре, а вдругиден тръгва на работа. И толкоз. И никакви глупости повече. И без това без резервна база не може да поема поръчки, а и с тази си дейност не можа да натрупа кой знае какви пари. Не получаваше често поръчки и макар че вземаше скъпо, с тези хонорари той просто живееше, защото със заплатата на обикновен инженер днес не се живее. Е, заделяше нещо за старини или за евентуално заболяване. Само веднъж бе успял да събере солидна сума и с нея купи втория апартамент. Същият, който днес щеше да продаде.