В колата Доценко видя човек на количка, поставен на системи, много прибори. Лекарката се обърна и въпросително погледна оперативния работник.
— В съзнание ли е? — попита Михаил.
— Да. Искате да говорите с него ли?
— Искам. Но първо с вас.
Тя с усилие се изправи и едва сега Доценко видя, че е възпълна възрастна жена. Подаде й ръка и й помогна да слезе.
— Какво е състоянието му?
— Тежко. Дори ме е страх да го карам в болницата, не дай си боже да се друснем в някоя дупка. Поставих го на системи, но ние не разполагаме с кой знае какво, нали знаете. Искам да почакам известно време, може би поне малко ще се стабилизира, тогава ще можем да тръгнем за болницата.
— Колко дълго мога да разговарям с него?
— Ами — лекарката тъжно се усмихна — в такива ситуации добрите лекари изобщо не разрешават да се разговаря с болния. Но аз сигурно съм лош лекар. Преди пет години синът ми и снаха ми загинаха, убийците не са открити и до ден-днешен, сега вече не ги и търсят, предполагам. Синът ми е починал на място, а снахата още три часа е била жива, била е в съзнание, но лекарите не са пуснали при нея следователя, за да не я безпокоят, надявали са се да я спасят. Не я спасиха, а е можела да каже нещо… За лекаря най-важното е животът на болния, а за милицията — залавянето на престъпника. Та така — всеки тегли към себе си. — Тя махна с ръка и посочи на Михаил вратата. — Опитайте да поговорите с него. Само внимавайте да не мърда. Ако има нещо, веднага ме повикайте, аз ще съм тук. Ще запаля една цигара.
Доценко се приведе и се качи в колата. Вгледа се в сивото, с хлътнали страни лице на човека на количката и не повярва на очите си. Вчера цял ден току бе поглеждал снимката на този човек, получена от паспортната служба. „Не може да бъде!“ — помисли си Михаил и веднага, по едва забележимо движение на лицевите мускули на ранения човек, разбра, че не греши. Онзи също го позна.
— Евгений Илич? — предпазливо попита Миша.
— Здравей, капитане. Не си забравил името ми… Браво. И аз не съм те забравил…
Паригин говореше с усилие, едва мърдайки устни — много тихо, но ясно.
— Какво се е случило, Евгений Илич? Как се озовахте тук?
— Просто минавах. Не лъжа, капитане. На третия етаж на този блок, апартамент номер 19, там има една жена с дете, мои роднини. При тях отивах. А тия гадове от форда я пазеха, тя им дължи пари. В джоба ми има документи за апартамента, реших да го продам, за да си върне тя дълговете. Не успях да оформя тази продажба… — Паригин млъкна и затвори очи.
— Евгений Илич! — разтревожено го извика Доценко.
Клепачите трепнаха, но очите не се отвориха.
— Знаеш ли, капитане, защо ви мразя вас, ченгетата? — прошумоля тихият глас.
— Досещам се. За какво може да ни обичате? Вие бягате от нас, а ние ви ловим — каква ти обич при това положение!
— Не, капитане, не ми е думата за това. Вие ни ловите, защото такава ви е работата. По този въпрос всичко е ясно. Вие имате вашата си работа, ние — нашата, всеки си гледа интересите и се бори за мястото си под слънцето. Всичко е справедливо.
— Защо тогава?
— За вас, ченгетата, хората са нищо — кал по обувките ви! Вие ще минете по глави, по трупове, само и само да изиграете и да спечелите играта с нас. Минавате покрай човека, стъпквате го в калта, унищожавате го и продължавате нататък. Хуквате подир светлите си идеали. А човекът остава да лежи в калта. Ето за това ви мразя. Аня загина заради тебе. Никога няма да ти го простя.
— Евгений Илич, Аня е загинала пред вашите очи, вие сте я завели на онзи строеж за срещата със Стоянов, а не аз.
— Значи се казва Стоянов? А как са другите му имена?
— Григорий Иванович. Вие не знаехте ли?
— Не. Пред мен се представяше с друго име. Но всичко се случи заради теб. Ти изостави Аня. Използва я за своите цели и я захвърли като скъсана парцалена кукла. А тя те обичаше. Да можеше да видиш как плачеше за тебе, капитане! Не искаше да живее. А аз я прибрах, погрижих се за нея, успокоих я, върнах й радостта от живота. Ти си виновен за всичко. Ако не беше я изоставил, тя нямаше да отиде на онзи строеж.
— Каква е връзката? Разкажете ми, Евгений Илич. Кой е този Стоянов? Защо Анна отиде на строежа?
— Почакай, капитане, уморих се. — Паригин отново мълча известно време, на Михаил дори му се стори, че той спря да диша. Но устните на ранения отново помръднаха. — Стоянов носел ли е пари у себе си? — попита.