— И без това нямаше да го закараме жив — въздъхна тя, — а така поне си поговорихте с него. Успяхте ли да научите нещо?
— Да, благодаря ви.
— Защо ви говореше така? За какво ви упрекваше?
— За собствения си живот. Сигурно и за собствената си смърт.
Михаил слезе от колата и за някакъв си миг сякаш погледна всичко отстрани. Мръсен, мокър, разтопен сняг жвака под краката му. На тротоара — много кръв, експертите правят замервания, фиксират местоположението на куршумите и гилзите, броят дупките от куршуми по черния форд. Майор от местната милиция прегръща ридаеща жена — сигурно съпругата на убития участъков милиционер. Зад гърба му, в реанимационната кола, седи възрастна жена, загубила не само сина си и снаха си, но и надежда, че престъпниците един ден ще бъдат открити и наказани. И до нея — умрелият убиец Евгений Паригин, чиито последни думи бяха думи на омраза и проклятие.
Наистина ли това е животът, ежедневието му, така ли живее той, обикновеният млад човек Миша Доценко? Мръсотия, кръв, сълзи, смърт, омраза. Изстрели и проклятия. Отчаяние и безнадеждност. И никаква радост.
Глава 19.
Някога, много отдавна, Настя Каменская беше формулирала свой закон, който бе нарекла закон за гъбеното поле. В него работата по разкриване на едно престъпление се представяше във вид на огромна поляна, на която от край до край растат гъби. Тези гъби изглеждат абсолютно еднакви и когато ги погледнеш, можеш уверено да кажеш само едно: това е гъба. Но дали е ядлива или отровна — не се знае. Гъбата трябва внимателно да се среже, да се обработи с препарати и да се постави върху предметното стъкло на микроскоп — само тогава може да се каже дали трябва да се използва, или да се изхвърли. Ядливите гъби всъщност са разположени покрай пътеката, която води към целта — разгадаването на тайната на престъплението. Но те са разпръснати по поляната хаотично, защото за постигането на целта трябва да започнеш да проверяваш всички гъби наред, като изхвърляш отровните, после да уловиш закономерността при разположението на ядливите, мислено да очертаеш криволичещата пътека и да продължиш нататък, като береш вече само гъбите, разположени покрай нея. Най-трудоемък в тази работа е първият етап, при който внимателно и упорито береш и проверяваш всички гъби наред. А най-сложен и отговорен е вторият, когато по първите няколко ядливи гъби се опитваш да прецениш направлението на пътеката. Първо, може да сбъркаш при анализа и гъбите, които си сметнал за добри, всъщност да стават само за изхвърляне. Второ, може да сбъркаш при избора на направлението и пътеката да се вие в съвсем друга посока. Но пък ако си я определил правилно, нататък работата тръгва бързо и всички гъби, разположени покрай тази прословута пътека, една след друга влизат в кошницата ти.
Когато Настя беше още съвсем млада и се подготвяше за работа в милицията, вторият й баща — Леонид Петрович — многократно й повтаряше, че работата по разкриването на престъпление не е нищо друго, освен борба за получаване на информация. Ти искаш да научиш нещо, а има хора, които се стремят да ти попречат — това е цялата работа. И пак Леонид Петрович винаги й говореше за необходимостта от информационно-аналитична работа, за нейната изключителна важност.
Работейки върху делото за убийството на седем души, намерени удушени късно вечер във входовете на различни жилищни блокове, Настя вече месец и половина проверяваше тези проклети гъби, опитваше се да отдели ядливите от отровните, с други думи — да оцени всеки разкрит факт от гледна точка на неговата достоверност и годност за придвижването към целта. През този месец и половина тя много пъти бе грешила, бе вземала отровни гъби за ядливи, неправилно бе определяла направлението на пътеката и през цялото време бе имала чувството, че върши всичко неправилно и никога няма да се справи със задачата.
Днес обаче пътеката най-сетне се очерта ясно. Бившият престъпник и бивш източник Хаджиев е бил завербуван и изпратен на обучение в някакъв учебен център, подготвящ специалисти за работа в рамките на държавната програма за укрепване на данъчната дисциплина. Дали са му нови документи и нова биография, но не са се погрижили да го застраховат срещу случайности. И ето я случайността — Хаджиев-Нурбагандов е бил разпознат и се е наложило бързо да го извадят от полезрението на разпозналия го, а не след дълго — и да го убият. Първо са го поръчали на професионалния килър Паригин, но после са се отказали. Естествено Паригин не бе казал това направо на Миша Доценко, но то се подразбираше. Откъде иначе Евгений Илич можеше да е научил, че Стоянов е поръчал Нурбагандов, ако самият той не е получавал тази поръчка? Ако пък я е и изпълнил, тогава за нищо на света не би продумал за това пред Миша Доценко, дори на смъртния си одър. Разбира се, историята знае случаи, когато пред лицето на смъртта престъпници са се превръщали в разкаяли се грешници и са започвали да си признават всичко, но в разговора на Доценко с Паригин не е имало дори намек за разкаяние. Един разкайващ се грешник не би проклинал своя изповедник.