— Искаш да кажеш, че при всеки епизод са действали мъж и жена?
— Изобщо не е задължително. Може да са били и по двама мъже. Ако един среден на ръст мъж е облечен с кожухче или подчертано дамско зимно яке с качулка и е извърнат с гръб към тебе, а другият мъж нежно го прегръща или дори целува, едва ли ще забележиш подмяната. Остава открит въпросът: за какво е всичко това?
— Как за какво? За да скрият трупа на Нурбагандов. Ти самата сто пъти си ми цитирала Честъртън — за листото в гората и за мъртвото тяло на бойното поле.
— Цитирала съм го, да — замислено каза Настя. — Но въпреки това не разбирам. Нурбагандов явно не е фигура, заради която си струва да се организира целият този кошмар. Не, Юрка, тук има и нещо друго. Някаква гадост… Ох, прав беше старият Денисов, като ме предупреждаваше, че на тази Програма не й е чиста работата, че от цял километър мирише на нещо престъпно. А аз, глупачката самонадеяна, не му вярвах.
— Ася…
Юра замълча и съсредоточено заразглежда кутията със захар на бюрото, сякаш се надяваше да види върху бяло-синия капак нещо необикновено интересно и съвършено ново.
— Да? Какво искаше да кажеш?
— Излиза, че Леонид Петрович е свързан с тази Програма.
— Така излиза — спокойно потвърди тя, загледана някъде встрани.
Страхуваше се да срещне очите на Коротков, защото прекрасно знаеше за какво се кани да заговори той. Но не й се говореше за това.
— Как смяташ да действаш оттук нататък?
— Още не знам. Аз не взимам толкова бързо решения, трябва хубаво да помисля. А ти имаш ли някакви предложения?
— Имам, но ти ще ме убиеш заради тях.
— Рискувай — предложи тя с измъчена усмивка, защото предварително знаеше какво ще й каже Юра, както и че при никакви условия няма да се съгласи с него.
— Така или иначе ние нямаме набелязани други фигури, свързани с Програмата. Стоянов загина. Остава само твоят втори баща.
— Е, и?
— Ами нищо. Трябва да му пуснем опашка и той ще ни заведе при останалите.
— Не — хладно отговори тя, все така, без да поглежда Юрий.
— Асенка, но нали разбираш, че по официален път нищо няма да постигнем? Щом Стоянов се води служител в правителствения апарат — някакъв там референт, а в действителност командва учебния център, значи на върха са заинтересовани да се пази секретност. За шест секунди ще ни шибнат по един зад врата и ще ни пратят да метем улиците.
— Казах вече — не.
— Е де, Ася, това вече е глупаво. Помисли сама — нямаме друг начин. Нали искаш да доведеш това дело до край?
— Искам. Но не по този начин.
— Друг обаче няма.
— Ще търсим.
— Не разбирам твоето упорство! — избухна Коротков. — Какво искаш да постигнеш? Защо го усукваш? Нали и без това знаеш, че Леонид Петрович участва в тази работа, какъв е смисълът тогава да си затваряш очите и да се преструваш, че този печален факт не съществува? Нали самата ти никога не го забравяш, измъчваш се, страдаш…
Настя стана, бавно прекоси кабинета до прозореца, после се обърна назад и стигна до вратата, подпирайки се на нея. Коротков се извъртя на стола си, за да е с лице към Настя, и я загледа очаквателно.
— Хайде де, защо мълчиш? Възрази ми, кажи нещо умно, което да натежи в твоя полза, само не ме гледай с този израз на вечен укор.
— Юра — тихо каза тя, — аз никога няма да следя баща си. Можеш да погледнеш на това, както искаш, можеш да ме смяташ за абсолютна идиотка, но не съм в състояние да го направя. За нищо няма да го питам и няма да го следя. Това е. Хайде да се опитаме да измислим други начини.
— Но защо, Ася? — отчаяно възкликна той. — Защо? И без това вече знаеш истината. Какъв е смисълът да си заравяш главата в пясъка?
Тя поклати глава и отново тръгна към прозореца.
— Не си прав, не се опитвам да си затварям очите за истината. Аз в действителност не я забравям нито за миг, макар че — господ ми е свидетел — бих искала да я забравя. Но има неща, които не мога да правя. Разбираш ли? Не мога и толкоз. Не мога да следя човека, който ме е отгледал и възпитал, когото съм обичала и все още обичам, когото наричам татко. Не мога, Юра! Не мога, не мога!
Настя почти изкрещя последните думи, но веднага се овладя. Извърна се към прозореца и се загледа в гъстия пухкав сняг, който вече няколко часа засипваше мръсните улици и сивите сгради. В сгъстяващия се здрач не се виждаше почти нищо, освен застилащия града сняг. Внезапно й се прииска снегът да не престава да вали, да се сипе непрекъснато много часове, дни, седмици, месеци, докато накрая покрие целия град заедно със сградите и хората и тогава всичко да се свърши. Всички те ще бъдат погребани под снега и рано или късно ще умрат. Никой никъде няма да ходи, никой на никого няма да се обажда по телефона, всички ще си останат по местата, където ги е сварил снегът, и животът ще замре в положението, в което е бил. И никога повече няма да се случи нищо лошо. Вярно, и хубаво няма да се случи, но с това спокойно можем да се примирим — хубавото и без това не се случва често.