Той изключи микрофона, пренави лентата и започна да прослушва всичко, което бе ставало в офиса през деня. Разговорите на хората, поканени за ремонта, не пробудиха никакви подозрения у Кликов, всичко, което си говореха те, беше свързано изключително с архитектурата, строителството и довършителните работи. Периодично в офиса влизаше стопанинът на кабинета, същият, който в момента засукано псуваше, докато подреждаше документите си, и даваше подробни пояснения — какво не му харесва в настоящия вид на офиса и какво конкретно иска да се промени в него. Дизайнерът и архитектът разговаряха с него учтиво, проявяваха внимание към желанията на възложителя, но всеки път, след като стопанинът излизаше от кабинета, му даваха най-нелицеприятни оценки, наричаха го „кретен, който не знае какво иска“ и „глупак, който си мисли, че със зелени кинти може да промени законите на физиката“. Накрая началникът на отдела отново се върна в офиса, но този път не с поредната порция желания и съвети.
— Скоро ли ще свършите?
— Край, свършихме. Сега си тръгваме.
— Прекрасно. Влизай, тук ще си поговорим.
— Значи утре започваме работа в десет часа сутринта. — Това беше гласът на архитекта. — Работниците ще подготвят помещението за грубата работа, а аз ще ви донеса няколко варианта за нова планировка. Но и без това е очевидно, че независимо от избрания вариант, тази стена трябва да се събори, а ето тук да се направи отвор…
— Да, да, естествено. Разбрахме се значи. До утре. Влизай, сядай…
Кликов разбра, че при началника на кредитния отдел е дошъл някакъв посетител. Вече се канеше да изключи магнетофона, понеже групата по ремонта, която го интересуваше, бе приключила посещението си, но внезапно, под влияние на чисто хлапашко любопитство, реши да послуша известно време. Стана му интересно дали стопанинът на офиса ще псува също така непринудено и засукано в присъствието на този посетител, както си го позволява пред своята хубавичка секретарка.
Но само след две минути Василий започна напрегнато да попива всяка дума от разговора, страхувайки се да не пропусне нито една. Разговорът трая почти час, през това време секретарката на началника на кредитния отдел на два пъти донесе кафе и на няколко пъти попита по интеркома дали шефът ще вдигне телефона. Шефът не отговаряше на телефонните обаждания, очевидно разговорът с посетителя го интересуваше повече от всичко останало.
Кликов бързо схвана за какво става дума. Спомняше си онзи забавен дагестанец Нурбагандов, който с огромен хъс се бе захванал за работа, а след няколко дни бе написал заявление за напускане „по собствено желание“, защото нещастие сполетяло роднините му в Дагестан и той трябвало да им помогне. Тогава всички приеха това с разбиране и съчувствие, още повече че по същото време във всяка информационна емисия задължително показваха разрушения многоетажен блок, осакатените трупове и седящите на земята разплакани жени и деца, които бяха загубили близките си и бяха останали без покрив над главата.
От думите на посетителя се разбираше, че Нурбагандов е бил внедрен в тяхната банка, за да информира хора, осъществяващи държавна програма за борба срещу данъчните нарушения, за евентуални такива нарушения, които се правят в „Руска тройка“. Други хора, които изпитвали добри чувства към ръководството на банката и искрено желаели да им бъдат полезни, направили така, че Нурбагандов да напусне, а след няколко дни много елегантно се отървали от него. В своята приятелска загриженост те направили така, че убитият информатор да не фигурира като служител в „Тройка“. С една дума тези доброжелатели опазили банката от неприятности.
„Но защо?“ — зададе си въпрос Василий Кликов и веднага чу същия въпрос от тонколоната на магнетофона. Очевидно неговите разсъждения следваха същата посока като разсъжденията на началника на кредитния отдел. Посетителят, трябва да му се признае, говореше много деликатно, не назоваваше никакви имена — освен това на покойния Нурбагандов, не обвиняваше за нищо никого и не употребяваше страшни думи, като уби, премахна или пречука. Но Кликов напълно разбираше всичко, което онзи говореше.