— Ти върви — бавно повтори тя, все още не разбирайки защо на устните й се е появил солен вкус, — върви и говори на чичо Паша каквото щеш. Аз няма да отида.
Коротков стана от стола, отиде при нея, погали я по главата и нежно я целуна по бузата.
— Извинявай, какъв съм глупак, не помислих. Извинявай, Ася. Дали не е по-добре да се прибереш вкъщи?
Тя отрицателно завъртя глава:
— Искам да чуя записа.
— Тогава заключи се в кабинета, за да не те види някой в това състояние. Аз ще потропам, както обикновено.
— Добре, благодаря ти.
Юра отиде при заместник-началника на отдела Павел Василиевич Жерехов, а Настя заключи вратата след него и отново изпадна в транс.
Днес Василий Валерианович Галузо не можа да отиде в учебния център, денят му беше плътно зает със задачи, разпределени буквално по минути, а трябваше да си поговори със Зеленин. Галузо правеше сметки и така, и иначе, стараейки се да откъсне време за тази среща, но по никакъв начин не му се получаваха повече от четирийсет минути, а ако тръгнеше за Зеленин, само пътят дотам и обратно щеше да отнеме час и половина, че и повече — я колко сняг беше навалял, пътуването щеше да е трудно. Наложи се да звънне на Александър Петрович и да го покани да дойде той, макар че никак не му се искаше да го прави. След нелепия случай с Нурбагандов Василий Валерианович беше станал особено предпазлив. Как пък можа да се случи така, че в цялата многомилионна, огромна и безразлична към обитателите си Москва само двама души биха могли да разпознаят в Нурбагандов бившия престъпник и доносник и единият взе, че се оказа началник на службата по сигурността в банката, където бяха изпратили момчето? Александър Петрович Зеленин обаче спокойно обясни, че в това няма нищо особено и е трябвало да бъдат готови за такова нещо от самото начало, когато са вземали решение да действат така, както бе предложил Стоянов, а не така, както ги бе посъветвал той, Зеленин. Службите по сигурността се формират наполовина от спортисти, наполовина от милиционери, така че е напълно реално бивш агент да се сблъска лице в лице с ченге, което го познава поне по физиономия. Ако били послушали Зеленин, нямало да се занимават с престъпници и доносници на милицията — и всичко щяло да бъде наред. Обаче не, повлекли се по акъла на Стоянов, дето имал в главата си гънка и половина, а пък гордост — повече от египетски фараон, и то само защото имал в най-високите ешелони хора, които му били задължени и било опасно да се караш със Стоянов.
От обясненията на Зеленин обаче неумолимо следваше и друго: и Зеленин, и Стоянов не биваше да се появяват в зданието, където работеха Галузо и неговият задушевен приятел Виталий Аркадиевич Боровков. Защото докато охраната на едрите риби често се състои от служители на милицията, техните референти и помощници също често идват от Министерството на вътрешните работи, тъй като имат юридическо образование, солидни връзки и навици за апаратно-книжна работа. А след като е така, сред тях ще се намерят доста хора, които познават и бившия заместник-началник на районно управление полковник Стоянов, и кандидата на юридическите науки, доцента подполковник Зеленин. И единият, и другият се водят на ниски апаратни длъжности и теоретично казано, имат право да се намират в това голямо красиво здание, но пожелае ли някой да копне по-надълбоко, веднага ще се разбере, че те нямат нито свой кабинет, нито дори бюро или каса, и другите служители от апарата ги виждат за пръв път и никога в живота си не са чували имената им. С една дума — по-добре беше да не рискуват.
Но днес Галузо нямаше друг изход. Стоянов беше загинал, мястото му се бе освободило, трябваше незабавно да назначи Зеленин на тази длъжност. И което е най-важното — бързо да извади от играта идиотите на Стоянов, които се разхождаха из страната с диктофон и видеокамера. Още тогава, когато се случи издънката с Нурбагандов и стана очевидно, че тактиката трябва да се промени, стана не по-малко очевидно, че Григорий Иванович Стоянов няма да предаде позициите си просто така. Той за нищо на света няма да признае, че решението му е било погрешно, както и глупостта и недалновидността на избрания начин за набиране на курсанти за учебния център. За нищо на света няма да отстъпи пред научния работник — тоя жалък писарушка, тоя книжен плъх. А ако го попритиснат, ще избухне и ще хукне да се оплаква на своите високопоставени длъжници, които навремето е измъквал изпод курвите и е спасявал от съд за нарушаване правилата за валутните операции. Имаше едно време в нашия Наказателен кодекс такъв забележителен параграф, според който можеше да си докараш дори най-висшата мярка на наказание.