— И, разбира се, влязохте — с нескрита злост продължи Мелник. — Там са останали ваши следи и сега до края на живота си няма да докажете, че те са се появили известно време след убийството, а не по време на извършването на престъплението.
— Не е вярно — твърдо отговори Коротков. — Не съм влизал в жилището. И там не може да има мои следи.
Мелник бързо вдигна към него очи, а погледът му моментално стана по-топъл:
— Наистина ли? Не сте влезли там?
— Не съм влизал. Владимир Борисович, та вие самият казахте, че не сме от вчера. Тази клопка е толкова стара, че просто е срамота да се хване човек в нея.
— Е, слава богу!
Мелник така неприкрито се зарадва, че Коротков, въпреки кипящата у него ярост, не можа да възпре усмивката си.
— Добре, Юрий Викторович, засега отхвърляме подозренията в извършване на убийството на Никита Мамонтов. Но остава разкриването на агента. Хайде да свалим картите. Мамонтов е бил ваш агент — в това аз не се съмнявам и не се опитвайте да ме лъжете. И тъй като е бил именно ваш агент, вината и отговорността за неговото разшифроване лежат изцяло и напълно върху вас. Това е голяма неприятност за отдела и е повод за служебно разследване. Трябва да изясним по какъв начин информацията за вашата връзка с Мамонтов е попаднала при убийците, а после и при журналиста… При този, как беше… — Мелник взе вестника и бързо потърси с поглед подписа под статията. — При Баглюк. Намирате се в крайно тежка ситуация, майор Коротков, и аз не мога да си представя как ще се измъкнете от нея. Съвсем наскоро нашият министър още веднъж ни обърна внимание колко недопустима е небрежността при работата със секретни сведения, специално подчерта, че това води до разшифроване на спец-апарата. Ако сте допуснали дори и най-малка небрежност, ще бъдете наказан, и то много строго. Вървете.
Юра автоматично се обърна, излезе от кабинета и тръгна по дългия коридор. Нищо не разбираше. Всичко, което му бе казал Мелник, беше по принцип правилно и достатъчно логично. Освен едно: Никита Мамонтов никога не бе работил като негов агент. Може би някой друг е завербувал Никита? Например от отдела за борба с организираната престъпност, тъй като момчето принадлежеше към макар и хилава, но все пак групировка. Най-важното обаче далеч не беше това. Най-важното беше началото на тази проклета статия. Защо Мелник нищо не каза за това? Не го бе забелязал ли?
„Ах, как се накисна, Коротков!“ — каза си Юра, докато отключваше вратата на кабинета си.
Глава 3.
В десет сутринта, след като събра служителите за сутрешното съвещание, Мелник обяви:
— Днес вашият бивш началник ще ми предава секретните дела. Моля след шестнайсет нула-нула всички да бъдат налице. Ще проверя секретните дела по личните ви описи.
Оперативните работници започнаха тъжно да въздишат. Те разбираха, че това е задължително мероприятие, не може без него, но никак не искаха да си разкъсват деня. Всички секретни дела, разследвани от оперативния състав, се водеха на отдела, и по-точно — на началника, полковник Гордеев. А самите дела се намираха в касите на служителите заедно с едно забележително листче, наречено личен опис, в което се отбелязваше броят на делата и тяхното движение. Напускайки поста си, Виктор Алексеевич трябваше да предаде секретните дела по опис на своя приемник, а по-нататък всичко щеше да зависи от самия приемник. Той можеше срещу честна дума да приеме делата, тоест да вземе от ръцете на предшественика си регистъра, да се престори, че го чете, да се подпише, че го е получил, и да го прибере в касата си. А можеше и да поиска да му представят всички изброени в описа дела. По всичко личеше, че Мелник смяташе да постъпи по втория начин. Тази процедура сигурно щеше да отнеме много време, защото служителите държаха в касите си огромен брой дела. Ако едно престъпление не може да бъде разкрито, следователят издава постановление за прекратяване на делото и то благополучно заминава в архива. При оперативните работници всичко е съвсем различно. По неразкритото престъпление работата продължава, криминалистите измислят мероприятия и ги изпълняват, доколкото им стигат фантазия, сили и време, а началникът постоянно ги контролира: сиреч нали не сте забравили, че относно убийства с петгодишна давност престъпниците не са заловени и още се разхождат на свобода. И тези оперативно-следствени дела се водят до безкрай, а по-просто казано — или до успешното разкриване на престъплението, или до изтичането на давностния срок за конкретното престъпление. При убийствата тези срокове са доста големи, ох, наистина доста големи! Стигат до десетки години. Е, пресметнете тогава колко дела се намират в касите на оперативния апарат…