— Стоянов е кадрови милиционер, Зеленин — също — замислено каза Настя. — Вие смятате, че по дълбоко вкоренен навик те не обръщат внимание на финансовите въпроси, засягащи учебния център?
— Именно, прекрасно ме разбрахте — отново се усмихна генералът. — Така смятам, да. Те не са свикнали да мислят за това, забравят за тези неща. За тях важното е да знаят, че парите по сметката са преведени, и то доста пари, и те могат да ги изразходват за нуждите на центъра. И ги изразходват. А там се следи всяка копейка, можете да бъдете сигурна. Никой не играе такива игри със собствени пари, Анастасия, мащабите са други. За да подхванеш такава работа и да я плащаш от собствения си джоб, трябва да си луд милионер. Във вашето дело фигурират ли луди милионери?
— Нито един — засмя се Настя. — Дори психически нормален милионер не се забелязва.
— Ами добре тогава, ще смятаме, че сме се разбрали. Още днес извънредната комисия по данъците ще научи от доверен източник, че буквално лудите пари, отпускани от държавата за Програмата за борба срещу данъчните нарушения, се пилеят неизвестно за какво, особено много злоупотреби има в учебния център.
— Какви например?
— Анастасия, не се правете на наивна — намръщи се генералът. — Всякакви. Например наред с подготовката на специалисти за работа в крупни финансови структури в този център срещу заплащане се подготвят счетоводители. Организирали са платени курсове и обучават кого ли не срещу страшно много пари. Доколкото разбирам, официалната подготовка на специалисти там трябва да се води по две направления: счетоводна отчетност и икономически анализ, от една страна, и основи на оперативната работа — от друга. Следователно там има хора, които преподават икономическите дисциплини. Така че версията за платените курсове е напълно правдоподобна. Това ще бъде достатъчно в центъра да се направи внезапна проверка. — Той хвърли бърз поглед на часовника си и тръгна към изхода на парка. — Времето ни изтече, трябва да вървя на работа. Вие накъде сте сега? Към „Петровка“ ли?
— Че накъде другаде! — въздъхна Настя.
— Не долавям ентусиазъм в гласа ви — присмехулно я подкачи Иван Алексеевич. — Навремето вечно бързахте за службата и не искахте да си тръгвате оттам.
— Нали ви обясних…
— Разбира се, не съм забравил. Спомням си как проливахте сълзи в моята кухня и ме умолявахте да ви спася от злия началник. Но смятах, че това е било само моментна слабост. Нима съм се излъгал във вас?
— По всяка вероятност — да. Все още не съм се отказала. Приключвам това дело и подавам рапорт за напускане.
— Не бързайте, Анастасия.
— Не ме възпирайте, Иван Алексеевич. Готова съм да си мислите лоши неща за мен, но няма да работя с Мелник. Не мога. Ще ви кажа нещо повече: вече не мога да работя в криминалната милиция.
Заточни се спря, обърна се с лице към нея и я погледна в очите:
— Това е нещо ново. Не искате ли да го обсъдите с мен?
— Не искам. По-рано исках. Но вие някак не подкрепихте порива ми. Имах чувството, че посещението ми ви дразни и отегчава. Не се тревожете, Иван Алексеевич, аз вече няма да ви се натрапвам с глупостите си. Това наистина беше моментна слабост. Въобразявах си, че сме приятели и винаги мога да дотичам при вас, за да споделя проблемите си. Признавам, че неправилно оцених ситуацията — един генерал не може да бъде изповедник на редови оперативен работник. Моля ви за извинение.
Тя говореше, загледана право в жълтите очи на Заточни, и тези очи вече не я сгряваха с топлата си светлика, както преди. Те бяха студени и сериозни.
— Не сте извинена. Обидена сте ми, така ли? Вероятно това е правилно. Всяка жена на ваше място щеше да се обиди. Но аз няма да ви се извинявам. Държах се така, както сметнах за нужно и правилно в онзи момент. И ако това ви е обидило — какво пък, тъй да бъде! Да вървим, времето ме притиска.