Те излязоха от парка и бързо тръгнаха към метрото, където генералът беше оставил колата си.
— Да ви закарам ли? — попита той, докато вадеше ключовете от джоба си.
— Не, благодаря, ще отида с метрото.
— Какво, още ли ми се сърдите?
— Моля ви се, разбира се, че не. Щях ли иначе да ви моля за тази среща?
— Не си кривете душата, Анастасия. — Той се приближи още повече до нея. Сега очите му бяха топли — като две локвички разтопено злато, снежнобелите зъби искряха в усмивка. — Щом ми се сърдите и се обиждате, но въпреки това сте дошли при мен да говорим за престъпленията, с които се занимавате, това означава, че продължавате да обичате работата си, за вас тя е над всичко, включително и над нашите глупави амбиции и обиди. Така че не смейте да ми разправяте, че не искате повече да работите в милицията.
Настя с усилие откъсна погледа си от неговите грейнали жълти очи. Тя никога не можеше да разбере с какво толкова я омагьосва той. Познаваха се от почти две години и през цялото това време тя бе чувствала, че не може да се съпротивлява на този човек. Не може да му се сърди, каквото и да се случи.
— Нима няма друго обяснение? — попита тя, като се стараеше да не се поддава на топлината, която се лееше от очите му.
— Има. Но едва ли ще ви хареса. Вие изпитвате добри чувства към мен и просто не сте в състояние да ми се сърдите. Край, Анастасия, времето ни свърши. Още веднъж ви питам: ще пътувате ли с мен до центъра?
— С метрото ще стигна по-бързо. Благодаря ви.
Настя постоя известно време на тротоара, загледана след отдалечаващата се кола на Заточни. Нямаше закъде да бърза, генералът беше на работа от девет, а тя — от десет.
Позвъняването на вратата я свари неподготвена. Настя се бе прибрала от работа преди малко, за пореден път бе издържала битката срещу собственото си отвращение към яденето и си бе наложила да хапне нещо, а в момента се готвеше да вземе горещ душ. Никого не очакваше.
„Дали да не отварям? — мерна й се такава мисъл. — Обикновено вечерните посещения не носят нищо добро. Впрочем може би е съседката.“
Настя погледна през шпионката и веднага отвори. На прага стоеше вторият й баща с голяма чанта в ръка.
— Татко?
Тя отстъпи една крачка, за да му направи път, и се постара да скрие обзелия я ужас. Как да се държи с него? След онази вечер, когато разбра всичко за него, Настя разговаряше по телефона само с майка си, която й се обаждаше всяка вечер. Едва ли ще успее да овладее нервите си, за да не се издаде — Леонид Петрович познава и кътните й зъби. И тогава какво? Да си изясняват отношенията? Да задава въпроси, които една нормална дъщеря никога не би си позволила да задава на любимия си баща? Какво да прави? И изобщо защо е дошъл?
— Извинявай, че не се обадих предварително — добродушно каза Леонид Петрович. — Сама ли си?
— Разбира се. Нали Льошка го няма, а толкова късно не каня гости. Какво се е случило, татко?
— Нищо. Донесох ти нещо за ядене. Майка ти е сигурна, че пак гладуваш, но разбира, че едва ли ще успее да те накара да дойдеш у нас.
— Събличай се.
Леонид Петрович съблече якето и събу обущата си, извади домашните пантофи на Льоша.
— Почерпи баща си с чай, дете — каза той, влизайки в кухнята.
Настя включи чайника и започна да вади храната от чантата. Ръцете й трепереха и тя се страхуваше, че Леонид Петрович ще забележи това. Нямаше намерение да си изяснява отношенията с него и с горчивина мислеше, че за пръв път в живота си не се чувства леко и спокойно край него. Нима винаги отсега нататък ще трябва да живее с този товар на сърцето?
— Какво става, дете? — попита той, като я гледаше изпитателно.
— Нищо — лицемерно отговори тя. — Какво трябва да става?
— Не лъжи баща си. Майка ти все ми повтаря, че нещо става. Тя разговаря с тебе всеки ден и нещо никак не й харесваш.
— И те е пратила да видиш дали не съм прибрала вкъщи някой любовник, докато мъжът ми е в чужбина?
— Грубо беше, дете — укорително поклати глава Леонид Петрович. — Ние с майка ти никога не сме се месили в личния ти живот. Но тя има чувството, че настроението ти се влошава от ден на ден. Не си мисли, че като не й казваш нищо, тя не забелязва. Майка ти е и усеща такива неща по гласа ти, не е нужно да й казваш каквото и да било. Така че — какво става с настроението ти?
— Татко, скоро ще стана на трийсет и седем, нали не си забравил? Аз работя и животът ми не е много лесен. Имам ли право понякога да съм в лошо настроение или съм длъжна триста шейсет и пет дни в годината да се веселя и да се радвам на живота?