Тя не успя да скрие раздразнението си и отговорът й прозвуча рязко. Дори прекалено рязко.
— Значи не искаш да ми кажеш — констатира Леонид Петрович. — Твое право е. Не се тревожи, няма да те измъчвам. Ще пия чай и ще си вървя. Ти си жива и здрава, ще докладвам това на майка ти, тя ще се успокои. Между другото какво реши за напускането на работата?
— Ще напусна. — Настя сви рамене. — Какво има за решаване? И без това не мога да работя с Мелник, мъча се, но не става.
От нервното напрежение я втресе, и то толкова силно, че не можа да скрие треперенето от внимателните очи на Леонид Петрович.
— Да не си настинала? Май те тресе — загрижено каза той.
— Да, малко — постара се тя да се скрие зад спасителната лъжа. — Днес доста се намръзнах, още не мога да се стопля.
— Пийни си малко — посъветва я баща й, — добре е като профилактика. Какво имаш?
— Не знам, трябва да видя, нали не купувам алкохол. Сигурно е останало нещо от Нова година.
Леонид Петрович стана и отвори вратичката на кухненския бюфет, където, както знаеше, дъщеря му и зет му държаха напитките.
— Аз ще видя — решително каза той, — ти непременно ще избереш нещо неподходящо. Така… Ликьорът не върши работа, сухото вино — също… А, ето това става. Чувашки ром с билки. Откъде имаш това разкошно нещо?
— Един аспирант на Льошка го донесе. Татко, ромът е прекалено силен за мен, не обичам такива напитки.
— Не е нужно да го обичаш, трябва да пийнеш от него, за да се стоплиш и поотпуснеш. И в крайна сметка аз не те карам да го пиеш с водни чаши.
Той сложи на масата две малки чашки, наля на себе си една третинка, а чашката на Настя напълни догоре.
— На екс ли? — с нескрит страх попита тя.
— Не, защо? Пий, както ти харесва. На малки глътчици, ако искаш. Но непременно първо хапни нещо, няма нищо по-глупаво от пиенето на празен стомах. Не си вечеряла, нали?
— Ядох. Честна дума.
— Мога да си представя. — Той се позасмя и извади от хладилника шунката, изпратена от Надежда Ростиславовна. Леонид Петрович извади коравия хляб от кутията и направи на Настя сандвич. — Яж, искам да видя с очите си.
Тя започна вяло да дъвче сандвича, който й се струваше абсолютно безвкусен. Леонид Петрович вдигна своята чашка, повъртя я в ръката си, помириса напитката и я остави на масата.
— Какво, не ти ли харесва?
— Харесва ми. Хубаво питие.
— Защо не пиеш тогава?
— Тебе чакам. Невъзпитано е да пиеш сам, дете. Ти яж, не бързай. Какви са новините от Чистяков?
— Процъфтява. Изнася лекции, там са страхотно популярни. Обажда ми се всеки ден.
Настя се чуваше отстрани и се чудеше, че е започнала да говори в кратки фрази. Това не й беше присъщо, обикновено в присъствието на Леонид Петрович тя се отпускаше, разказваше всичко с подробности и пространни остроумни коментари, много се смееше. Сега сякаш беше друг човек. Нима отсега нататък винаги ще бъде така?
— Затъжи ли се за него?
— Неособено. Нямам време. Работата е много.
Междувременно Леонид Петрович извади от джоба си химикалка, придърпа бутилката с рома и започна да рисува по етикета. Настя с любопитство го наблюдаваше. Ето значи за какво й бе говорила майка й. По време на сериозен разговор очи в очи…
— Виждала ли си скоро Саша? Как са те?
— Нормално. Саня работи, Дашка гледа детето и си мечтае за второ.
Леонид Петрович помълча, сякаш чувстваше, че разговорът се изчерпва, а не знаеше как да го съживи.
— Свърши ли със сандвича? Е, хайде да пийнем, дете. За твое здраве! — Той вдигна чашката.
— И за твое, татко.
Той едва докосна с устни рома и остави чашката. Настя отпи малко, после замижа и гаврътна остатъка наведнъж. Питието й се стори твърде силно, поначало тя обичаше само мартини, не пиеше нищо друго. Но сега изпи чашката си до дъно с надеждата сковаността, която й пречеше да се държи нормално, да изчезне. Леонид Петрович отново се зае с рисуването по етикета.
— Странен навик имаш — не издържа Настя. — Не съм знаела, че рисуваш по етикетите.
— Така ли? — вдигна вежди баща й. — Никога ли не си ме виждала?
— Нито веднъж.
— Странно. Всъщност ти никога не си била особено внимателна.
— Татко…