— Не, не го казах като упрек — засмя се той. — Просто го отбелязвам. Впрочем ти може и да не си ме виждала — в компания не си го позволявам, а сами с тебе не сме пили нито веднъж. Или греша?
— Не грешиш, днес ни е за пръв път.
— Тогава извинявай, вземам си думите обратно. — Отново вдигна чашката до устните си, отпи още мъничко.
— На мен не предлагаш ли? — попита Настя.
— На теб вече ти стига. За да се стоплиш и да се освободиш от треската, е напълно достатъчна една чашка. Не ти ли помогна?
— Помогна ми — призна тя.
— Е, значи стига. Ако искаш, капни малко в чая си — и това дава добър ефект.
Настя наля чая. Ромът наистина й бе подействал, ръцете й се затоплиха и престанаха да треперят.
— Покажи ми как рисуваш по етикетите — помоли тя.
Леонид Петрович побутна бутилката към нея и взе чашата с горещия чай. Настя заразглежда етикета със защрихованите светли места.
— Забавни драсканици. — Тя си наложи да се усмихне и се учуди, че успя без особени усилия. — Само защриховаш ли или рисуваш нещо свое?
— Различно. Ако на етикета има нечий портрет, обикновено трудно се стърпявам, започвам да го загрозявам. Добавям му мустаци, брада, променям му прическата, с една дума — каквото ми хрумне. Понякога се получават доста смешни ситуации.
— Дори смешни ситуации? — недоверчиво попита Настя, която наистина не разбираше какво смешно може да има в това.
— А ти какво си мислеше? Човек невинаги се контролира и понякога се случва да се изложи. Между другото ето ти един пример. Спомняш ли си, че веднъж бях дошъл при твоя началник да взема аналитичните материали? Ти тогава ми се скара, обвини ме в началническа надменност и във всички смъртни грехове.
— Спомням си.
Сърцето я присви от лошо предчувствие, макар че сега не би могла да каже от какво се страхува. Всичко най-страшно и без това вече се беше случило. И продължаваше да се случва буквално тук и сега.
— Та значи отивам при него с бутилка, както си е редно — знам правилата и стриктно ги спазвам, при мъж по сериозна работа не се ходи без бутилка, а пък по работа като моята — съвсем. Не е задължително да се пие, но си длъжен да занесеш. Отивам аз, представям се, обяснявам за какво съм дошъл, той започва да натиска бутоните, отпуска ти — спомням си прекрасно — двайсет минути. Така беше, нали?
— Да — потвърди тя.
— След което се възцарява неловка пауза. И точно в този момент аз реших, че е време да подаря бутилката, за да запълня с нещо паузата. Твоят Мелник тутакси — като гостоприемен домакин — вади чашките, налива, изпиваме по съвсем мъничко, чисто символично, за запознанството, и започваме да си бъбрим за разни дреболии. Аз по навик вземам от бюрото един молив и започвам да си драскам, а на онзи етикет имаше някаква физиономия, та драскам си аз, драскам, не се контролирам, нали цялото ми внимание е насочено към Мелник, а после изведнъж забелязвам, че съм превърнал онази муцунка в точен портрет на началника ти. Представяш ли си? Неудобно — ужас! Рекох си, ще си тръгна, той ще прибере бутилката в касата и естествено няма да погледне етикета, а ще го забележи едва после, когато седне да пие с някого. Пак добре, ако го забележи той, ами ако го забележи човекът, с когото е седнал да пие? Защото аз не бях направил точен портрет, а шарж, злобен и много разпознаваем. С една дума — чувствам се като риба в нагорещен тиган, не знам как да изляза от ситуацията. Но тогава, слава богу, някой му се обади по телефона и докато не ми обръщаше внимание, аз грабнах от бюрото му една гума и изтрих това злочесто произведение на изкуството.
— Да, големи вълнения… Е, и допихте ли си тогава тази бутилка?
Настя беше сигурна, че произнася думите, но кой знае защо — не ги чуваше. Чувстваше, че устните й мърдат, но не чуваше звука от тях. Достраша я, но в същата секунда слухът й се върна.
— Какво приказваш, разбира се, че не. Нали ти казвам — пийнахме по съвсем мъничко за запознанството, само веднъж наляхме по няколко капки в чашките. Между другото твоят началник не ми се видя пиещ човек. А и аз не съм пияч, нали знаеш? Е, край, дете, мисля, че трябва да си тръгвам, късно е вече.
Настя мълчаливо наблюдаваше как баща й стана, излезе в антрето, обу си обущата и облече якето. Трябва да стане и да го изпрати, трябва да изрече някакви думи и да го целуне за довиждане. Но защо е останала съвсем без сили? Защо се е вцепенила и не може да помръдне?
„Наистина ли всичко свърши? Или той лъже? Истината ли й каза или не? Стани и излез в антрето, сбогувай се с баща си, дръж се нормално, иначе той ще се разтревожи. Човекът няма никаква вина. Не е пил с Баглюк онази вечер. Не го е напивал и не му е давал недопитата бутилка. Всичко свърши, Настася. Всичко свърши. Иди и го целуни, дръж се като любяща дъщеря, овладей се, инак ей сега ще се разревеш и татко ти няма да си тръгне, докато не му обясниш какво става. Какво, много ли ти се иска да му разкажеш как си го смятала за съучастник в престъпленията? Искаш да научи, че си го подозирала? Хайде де, Настя, ставай и тръгвай!“