— Трябва да си давате сметка, че имате сериозно заболяване. Сега ви се струва, че се чувствате добре, но разберете — това е от действието на лекарството. След три-четири часа то ще престане да действа и вие няма да можете да вдигнете глава от възглавницата.
— Докторе, повярвайте ми, аз наистина не мога да остана тук, непременно трябва да се прибера, а на сутринта да отида на работа.
— Вие сте направо луда! — Лекарят направи недоволна физиономия. — Каква работа? Имате ли ум в главата? Трябва да сте на легло минимум една седмица.
— Моля ви се… — Тя жално погледна лекаря и нежно хвана ръката му. — Много ви се моля. Пуснете ме.
— Ама разбира се! — избухна лекарят. — Прав ви път, щом не ви е жал за себе си. Хайде с мен, ще подпишете отказ от хоспитализация и можете да си вървите. Само че как ще стигнете до вкъщи?
— А къде се намирам в момента? — Тя най-сетне се сети да попита за това.
Наистина спомняше си, че започна да й се вие свят, когато влакът се намираше някъде между „Семьоновская“ и „Измайловский парк“. В коя болница са я закарали? Ако е някъде по посока на „Шчолковское“, спокойно може да се прибере пеша, но ако е в другия край на Москва? Добре де, ще наруши принципите си и ще хване частно такси, от онези, незаконните.
След като разпита лекаря къде се намира болницата и подписа документа за доброволен отказ от лечение, тя взе якето и ботушите си, облече се и излезе. Добре че болницата беше дежурна и лелката, която се занимаваше с дрехите на болните, макар и да мърмореше, все пак не беше заспала. В дежурната болница докарваха болни през цялото денонощие, а в другите тези лелки нощем си спят вкъщи и ако някой от болните пожелае да излезе, ще си има големи проблеми.
След като измина разстоянието между две пресечки, Настя започна да се разкайва за неблагоразумието си. Толкова й се искаше по-скоро да се махне от болницата, че някак не се сети да помоли за разрешение да използва телефона. Така де, защо е такава глупачка? Свикнала е да бъде самостоятелна, а нали има приятели, има хора, които винаги са готови да й помогнат! Защо непременно трябва, опивайки се от собствения си героизъм, да се мъкне толкова надалече по нощните улици, и то след току-що прекарана криза, след като има брат, има Юра Коротков, има баща, които по всяко време на денонощието ще я откарат, където е нужно? Е, баща й отпада, тя за нищо на света не би му казала, че са я прибрали в болницата, с майка й направо ще полудеят, но брат й и Коротков са напълно подходящи. Какво като е среднощ? Нали тя не припада всеки ден в метрото? Настя мислено се опита да се постави на мястото например на брат си Саша и разбра, че самата тя определено щеше да се почувства смъртно обидена, ако научеше, че Саша се е прибирал нощем пеша от болницата само защото не му е било удобно да я събуди.
Започна да се оглежда за телефонна кабина, но в този момент видя приближаваща кола и решително вдигна ръка. Нека Саня си поспи, тя и сама ще си стигне до вкъщи.
Шофьорът й поиска безумна цена, но Настя му плати. Когато се прибра, изведнъж изпита чудовищна слабост и побърза да си легне. Дори не взе душ, страхуваше се, че отново ще й се завие свят, ще изгуби съзнание в банята и ще се удари лошо.
Когато на сутринта се събуди, тя понечи да стане и да тръгне за работа, но разбра, че явно се е надценила. Нямаше сили не само да тръгне за където и да било, но дори и да се облече. Ръката й току изпускаше четката за зъби и процедурата на миенето на зъбите й отне около половин час, след което Настя най-сетне си призна, че наистина е болна и не може да отиде на работа. Какво чудно имаше? Толкова дни под напрежение, обзета от тревоги и тъга, от мъчителни мисли за баща си, почти без да се храни и на практика почти без да спи. Такъв режим би повалил и слон.
Бавно тътрейки нозе, тя се върна в леглото и нави будилника за девет и половина. Трябваше да се обади в службата и да предупреди, че е болна…
Минаха няколко дни, преди тя да започне що-годе стабилно да ходи из къщи. Коротков идваше всяка вечер, с ужас гледаше как тя с олюляване и подпирайки се на стените, се дотътряше от входната врата до дивана, хващаше се за главата, обсипваше я с всякакви нежни, но критични по същество думи, опитваше се да я храни, оставаше да спи на походното легло, защото се страхуваше да не би тя отново да получи криза, а сутрин тичаше на работа, като преди това събуждаше Настя и я заставяше да изпие всички необходими лекарства.