Когато видя, че тя вече преодолява разстоянието от вратата до дивана не за десет, а само за една минута, Коротков заяви:
— Край, днес ще се прибера вкъщи, Дялка ме изяде. Не вярва, че нощувам при теб, мисли, че хойкам.
— Ами да се беше обадила тук, да се увери.
— Е, ти пък, сякаш не познаваш Дялка! По никой начин не би се обадила да проверява, предпочита да се измъчва и терзае. Характер! — въздъхна той. — Между другото твоят Иван те търси днес.
— И какво? — трепна Настя.
— Нищо. Чичо Паша му каза, че си болна и да не те безпокои.
Когато Юра си тръгна, тя помисли малко и се обади на Заточни.
— Иван Алексеевич, търсили сте ме.
— Да, казаха ми, че сте болна, затова реших да не ви безпокоя. Имам новини.
— И аз имам. Вярно, не съм абсолютно сигурна в моите.
— Аз пък съм сигурен в моите — отговори генералът. — Ако искате, мога да дойда у вас.
— Искам — бързо каза Настя, но веднага се сепна: — Сигурно е неудобно, уморен сте, вече минава девет.
— Но аз съм с кола, пътят ми до вас е десет-петнайсет минути, не повече. Помня къде живеете. Между другото от какво сте болна? От грип ли?
— Не — засмя се тя, — пак моите кръвоносни съдове. Не е заразно.
— Да ви трябва нещо?
— Благодаря, всичко си имам. Коротков се грижи за мен. Значи да ви очаквам?
— Да — кратко отговори Заточни. — Скоро ще бъда при вас.
След като затвори, Настя разбра, че има само петнайсет минути, за да въведе в ред и стаята, и себе си. Да оправи леглото, да занесе в кухнята лекарствата и немитите чаши, които стояха в изобилие на пода до дивана, да си свали пеньоара и да облече нещо прилично. В нормалното й състояние това би й отнело две минути, но сега…
Но тя успя. Когато на вратата се позвъни, диванът беше сгънат и покрит с карирано одеяло, а Настя бе сменила топлия мъхнат пеньоар с дънки и пуловер. Вярно, лицето й беше пръстенобледо, но това както и да е…
— Да, видът ви е доста страховит — позасмя се Заточни, разглеждайки Настя. — Може би не биваше да идвам? На вас ви трябва спокойствие, а не споделяне на новини.
— Не сте прав — разпалено възрази тя. — Трябват ми положителни емоции, те са най-доброто лекарство за мен.
— Е, не ви гарантирам точно това. Наистина ви нося новини, но не съм сигурен, че те ще ви зарадват.
„Татко! — помисли си тя. — Нима избързах да се зарадвам? Нима Мелник няма нищо общо, а цялата работа е в татко? И сега Иван се страхува, че ще ме разстрои с тази новина.“
Настроението й се развали, отново й се зави свят. Настя седна на дивана и посочи на генерала фотьойла.
— Удържах на думата си и организирах проверка на финансовата дейност на учебния център — подзе Заточни. — Знаете ли, това е много любопитно нещо. Там, където се работи с пари, винаги има документчета. Много хора подценяват тези документчета, но подходи ли човек правилно към анализирането им, може да научи доста интересни неща. Няма да ви измъчвам с подробности, ще ви разкажа само най-важното. По време на проверката са били намерени ведомости за премиране на личния състав. Много смешни ведомости, ще знаете. Тоест, разбира се, не всички са смешни, повечето са съвсем нормални. Например премиране във връзка с резултатите от изпитната сесия, във връзка с подготовката на учебните планове и програми и така нататък. По десет-дванайсет души във всяка ведомост. А после изведнъж се появяват съвсем други, според които пари получават само двама души. Без изобщо да е ясно за какво ги получават. Във ведомостта пише: за успехи в учението. Това бих могъл да го разбера, но защо за такива успехи премират по двама души?
— Е, защо? — Настя напрегнато слушаше Заточни и не откъсваше очи от него.
— Ами помислете. Ето ви изходните данни. Седем ведомости за премиране за изключителни успехи в учението. Поощряват се двама души, единият — с голяма сума, другият — със значително по-малка, но също солидна. После, след три-четири дни, се появява друга ведомост, с абсолютно същите суми.
— Но с други имена?
— А, не. Първото име е различно, а второто — същото като в първата ведомост. И така нататък. Във всичките седем ведомости има по две имена, като едното от тях се повтаря седем пъти.
— А останалите са все различни, така ли?
— Да, различни. Между другото сред тях има и една жена. Когато професор Самойлов ви е питал не е ли възможно вашият сериен убиец да е жена, не е сбъркал.