И Доценко се занимаваше с удушвача, така че Селуянов му прехвърляше посещението при баскетболистите с чиста съвест.
— Според една от нашите работни версии маниакът трябва да се търси сред много високите жени. Като вариант това може да бъде някоя баскетболистка. Тъй като по принцип тези жени не са много, те най-вероятно образуват един доста тесен кръг, в който информацията се разпространява бързо. А тъй като това все пак са жени, макар и много високи, почти няма надежда информацията да остане тайна. Ето защо не можем да допуснем да плъзне мълва, че в техните среди се издирва маниакална убийца. По-добре веднага да пуснем обява във всички вестници — ефектът ще бъде същият. Ние с Коля смятаме, че най-правилно ще бъде да отидем при тях с легендата за събиране на материал за статия или научен труд. Темата: начинът на живот в спорта и неговото влияние върху начина на живот извън спорта. Ясна ли ти е идеята?
— Не съвсем — призна Миша.
— Тогава ще обясня по-ясно. Колко често спортистите получават психични или нервни стресове, свързани ли са тези стресове с начина на живот на човека, устремен към високи спортни постижения, влияе ли този начин на живот на начина, по който човекът живее и се държи впоследствие, когато е напуснал спорта. Пречат ли нервните и психическите разстройства на ефективното спортуване, например може ли олигофрен или психопат да стане шампион. И така нататък по същата тема. Задачата е: да получим сведения за хора, които биха могли да илюстрират посочената зависимост чрез пример от собствения си живот.
— Ясно. Ами документи?
— Ето, дръж. — Селуянов му подаде журналистическата карта, която бе получил сутринта и на която се мъдреше собствената му снимка. — Иди при момчетата, да приберат тази и да направят една на твое име. После върви да почетеш умни книжки, да понаучиш думички, та да можеш да минеш за специалист.
— Коля — укори го Настя, — не прекалявай.
— Ама моля ви се, Анастасия Павловна, няма нищо — лъчезарно се усмихна Доценко, — аз се притеснявам от вас, а с Коля мога да се разбера набързо по мъжки. Просто във ваше присъствие не ми е удобно, затова само правя интелигентна физиономия.
Миша тръгна да преправя документа, потвърждаващ, че е журналист, който работи в някакво слабоизвестно издание. Навремето главният редактор на това издание бе пострадал лошо при обир, но трябваше да му се признае — макар че не бе успял да им окаже съпротива, той бе запазил завидно самообладание, бе се съсредоточил и запомнил техните лица, дрехи и начин на говорене толкова точно, че само за едно денонощие тарикатите бяха заловени по характерните белези, а всичко откраднато бе върнато на собственика му. Оттогава той се чувстваше вечен длъжник на криминалистите от „Петровка“ и по негласна уговорка винаги им разрешаваше да използват списанието му като прикритие и потвърждаваше личностите на самозваните журналисти, ако някой особено недоверчив разследван решеше да прави проверки.
До седем часа Настя седя в кабинета си и мисли не толкова за престъпниците и техните жертви, колкото, че тази вечер съпругът й щеше да замине за Щатите за почти три месеца. След дълги препирни и безкрайно пресмятане на оскъдните финансови средства тя успя да го придума да приеме поканата на Станфордския университет да изнесе курс лекции по висша математика. Американците плащаха повече от прилично, така че най-после биха могли да ремонтират гарсониерата си и да направят някои основни покупки, които отдавна им бяха необходими.
Льоша трябваше да мине да я вземе в седем и петнайсет и точно в уговорения час Настя вече стоеше на улицата пред входа, по навик преценявайки колко ли още ще трябва да мръзне тук — петнайсет минути или половин час. При всичките си добри качества съпругът й закъсняваше винаги и за всичко и можеше да се смята за голям късмет, ако изобщо се явеше на мястото на срещата, а не чакаше на другия край на града, след като за пореден път бе запомнил нещо неправилно. Например вместо Чертаново — Черкизово, вместо Бирюльово — Бибирьово или вместо Дмитровското шосе — Болшая Дмитровка. Настя се стараеше по възможност да взема предвид тази му особеност и да не му определя срещи на места с „рисковани“ имена, но понякога дори тя, която познаваше Алексей от двайсет години, не можеше да предвиди безумните виражи на неговите мислени асоциации. Личният рекорд на Алексей Чистяков беше двучасовото чакане на някого на метростанция „Римская“, когато всъщност срещата трябвало да се състои на изхода на метростанция „Пражская“. „Ами извинявай — разкаяно бе обяснявал той впоследствие, — бях запомнил, че става дума за някаква европейска столица.“