А както знаем, капка по капка — вир става. Заемодателите пристигнали при братовчеда на Паригин да си искат парите или поне лихвите като начало. Братовчедът продал всичко, което можел да продаде, пак взел назаем оттук-оттам и платил лихвите. След месец-два отново го намерили и отново си поискали натрупалите се лихви, а още по-добре — главницата. С една дума човекът разбрал, че е затънал окончателно и безвъзвратно. И наивно решил, че щом сам си е виновен за всичко, сам трябвало да си понесе и отговорността. Допрял пистолет до слепоочието си и стрелял. Не взел предвид обаче, че на законите на съвестта се подчиняват далеч не всички в заобикалящия го свят. Пък и каква съвест може да има значение, когато става дума за толкова пари! Щом основният длъжник не е сред живите, заемаме се с жена му. Тя да търси пари. На кого му пука, че жената не се занимава с бизнес, останала е сама със седемгодишно момченце и няма никакви пари? Няма дори какво да продаде, защото всичко, което е било възможно да се продаде, съпругът й вече го е продал.
Паригин и братовчед му били много добри приятели още от деца. И макар че нищо не знаеше за приключенията с маслото — инак щеше навреме да му даде правилен акъл, Евгений взе присърце нещастието на Долита. Имаше възможност да намери пари и обеща на вдовицата, че ще направи всичко необходимо. Онази възможност обаче отлетя. И той трябваше да измисли откъде спешно да намери нужната сума, която вече беше нараснала до четирийсет хиляди великолепни конвертируеми американски долара.
Докато измъкваше от паничката накиснатите яркооранжеви зарзали, Евгений стигна до извода, че трябва да скрие Долита и сина й в жилище, където взискателните кредитори няма да ги намерят. Временно, разбира се, докато той намери парите.
След като завърши своята бавна, сериозна закуска, той се облече и вече се чудеше кое яке да сложи — по-дебелото или по-тънкото, когато на вратата се позвъни. „Сигурно е лекарят от поликлиниката — помисли си Паригин. — Добре че не успях да изляза досега. Може още да ми продължи болничните.“
Ала далеч не беше лекарят. В апартамента нахълтаха трима млади мъже и моментално го изблъскаха към хола.
— Паригин, Евгений Илич? — попита един от тях.
— Ами да речем… — спокойно отвърна той.
Почти не се изплаши. Беше безсмислено да го обират — в жилището нямаше никакви пари и ценни предмети. А пък ако е милицията — да заповядат, нямаше нищо против. Умееше да разговаря с хора от милицията и никога не се бе страхувал твърде много от тях.
Първият удар беше нанесен мигновено, право в слънчевия сплит. Паригин машинално се преви одве и скри челюстта си от втория удар. Не се съмняваше, че ще се опитат да нанесат втория удар именно по челюстта. Ударите по лицето винаги деморализират по-силно, независимо колко са болезнени. С доста усилия се въздържа да не започне и той да удря. Защо трябваше тези простаци да знаят, че почти не бе почувствал удара в слънчевия сплит? Благодарение на дългогодишната специална гимнастика тренираните коремни мускули изпълниха ролята на солиден щит.
Уж с усилие Паригин вдигна глава и със запъване попита:
— Какво искате?
— Искаме признание — делово му съобщи най-нисичкият от гостите и започна да разкопчава обемист спортен сак.
— Какво признание?
— За убийство. Сега ще ни разкажеш как преди половин година си убил гражданина Шепельов и как си успял да се измъкнеш от лапите на милицията. После ще си отидем. И толкоз. Виждаш ли колко е просто? И най-важното, че не боли, ако се държиш правилно.
Паригин стана и направи крачка назад, към прозореца. Един вид — отстъпи.
— Станала е някаква грешка… Никого не съм убивал.
— Да бе, да, разбира се! — кимна онзи, който беше по-висок и по-широкоплещест. — Това вече си го разправял на милиционерите, когато са те пипнали. Така че не си прави труда да се повтаряш, не ни е интересно.
Следващите няколко удара бяха по гърдите. Удряха вяло, без агресия. Евгений умело се преструваше, че го боли, спокойно изтърпя пет-шест удара, после тихо изломоти: