— Трябва да се започне с друго — възрази Зеленин, като отново отвори папката и извади своите схеми и бележки.
— С какво?
— С определяне на целта. Трябва добре да си изясним какво искаме да постигнем, какъв специалист искаме да получим като краен резултат. После да обмислим как да го подготвим, на какво и как да го научим. После да преценим какъв трябва да бъде човекът, за да може успешно да изкара курса, да се научи на всичко, на което ние искаме да го научим, а след завършването добре да поработи. И едва тогава трябва да мислим къде и как да намерим такъв човек. С други думи трябва да разработим три модела. Първият — модел на готовия специалист. В него влизат изброените необходими знания и умения, както и наличието на добра основа за легендата. Вторият — модел на обучаващия се или ако искаш — на курсанта. Тук трябва да имаме изброени изискванията към неговите психологически, физически и интелектуални характеристики, които ще му позволят успешно да завърши курса. И третият модел трябва да бъде модел на кандидата. След като с теб разработим тези три модела, ще започнем да мислим как да превръщаме първия модел във втория, а втория — в третия. С други думи ще изработим принципи на търсенето, на вербуването и на обучението. Ето така, Гриша, се създават концепции. Само така, а не другояче. А онова, което ти можеш да изготвиш за половин час, и за тоалетна хартия не става.
Стоянов с усилие потисна у себе си кипващата злоба. Той разбираше, че заместникът му е прав. Но никак не му се искаше да си го признае на глас. И работата дори не беше в това, че не му се искаше да се съгласи лично със Зеленин. Въпросът беше далеч по-сериозен. Двайсет и четири години беше отдал на практическа работа в криминалната милиция. Почти четвърт век. И през всичките тези години никой не бе се съмнявал, че науката е измишльотина, детски игрички за хора, които искат да носят пагони и да получават пари срещу това, но не искат да вършат мръсната, изнурителна и опасна за живота работа. Именно за такива синчета, зетчета и любовници беше измислена науката в системата на МВР, за тях специално бяха създадени топли местенца. Добре платени и приятни. Каква ти наука при ловенето на престъпници? Е, може би при експертите. Разните там химии, биологии и тем подобни, дето са полезни за експертизите. А всичко останало беше чиста измама и прах в очите в паузите от заплата до заплата.
И сега какво — да признае превъзходството и правотата на човек, който цял живот е търкал столове зад бюрото, съчинявайки научни измишльотини? А, не, за нищо на света!
За нищо на света ли? Ами Мамонтов и Паригин? Това са си очевидни провали, не можеш да ги скриеш в джоба си. Ще трябва да се съгласи и да съчинява заедно със Зеленин тая идиотска концепция. Може и за добро да се окаже. Зеленин, който не разбира от практика, определено ще измисли някакви глупости. Все пак първият набор беше проведен успешно, а той бе проведен, както бе предложил Стоянов. Нека сега опитат да проведат втория според вижданията на Зеленин. Веднага ще проличи кой е бил прав.
Глава 4.
Паригин имаше второ жилище, за което никой от познатите му не знаеше. Именно там закара премалялата от страх и плач вдовица на братовчед си — Лолита — и седемгодишния й син — Серьожа.
— Чий е този апартамент? — попита Лолита и учудено заразглежда оскъдно обзаведеното жилище, в което нямаше нищо, дори един предмет, свръх минимално необходимото.
— На един приятел — уклончиво отговори Паригин. — Можеш да бъдеш спокойна, тук никой няма да те безпокои. Само аз имам ключове. Стой си вкъщи и никъде не излизай.
— Ами продукти? Нали трябва да храня детето.
— Аз ще донеса всичко. И ще нощувам тук, за да не ви е страх.
Той отиде до магазина, напълни хладилника с храна, погали племенника си по тъмнорусата коса и тръгна по своите работи. Докато се занимаваше с Лолита, той през цялото време мислеше за сутрешните си посетители и накрая стигна до извода, че най-вероятно са били от милицията.
Паригин имаше основания да смята така. И то доста солидни. Наистина преди половин година, през юни, бе извършил убийство. И милицията никога нямаше да го докопа, ако не беше една нелепа случайност. Когато бягаше от местопрестъплението, той се подхлъзна на някаква гадост, разлята на тротоара, и падна. Падна лошо, навехна си крака и си нарани скулата. Веднага стана и продължи да бяга. Никой не го гонеше, никой не викаше: „Дръжте убиеца!“ Нямаше нищо такова. Паригин изобщо беше сигурен, че никой не го е видял, защото беше късна вечер, по улиците почти нямаше хора, а той бе стрелял в жертвата си в един вход. Пък и беше тъмно. Така че беше абсолютно сигурно, че никой не би могъл да види лицето му. Виж, навехнатият крак и разбитото лице бяха съвсем друго нещо. И за негов лош късмет да вземе да се намери някакво неспокойно татенце, което стърчало до прозореца да чака своята закъсняла дъщеря. Тъкмо той казал на милиционерите, че видял как долу спряла кола, неговият съсед Шепельов влязъл във входа, а буквално след няколко секунди от входа навън изтичал някакъв мъж, който се подхлъзнал и паднал, после станал, хванал се за бузата и отново затичал, но вече накуцвайки. Милиционерите проявиха завидна пъргавина и през следващите двайсет и четири часа из цяла Москва прибираха куцащи мъже с наранени лица. И Паригин се случи пред очите им, когато на другата сутрин отиваше на работа. Всъщност това беше цялата история. И най-умният един ден си намира майстора. Така си намери майстора и професионалният поръчков убиец Женя Паригин, който безпроблемно бе изпълнявал поръчки през последните трийсет години.