Беше започнал през шейсет и осма година, веднага щом се бе върнал от казармата. Изкара добра школа, имаше опитни учители. В онези години нямаше толкова много поръчки, и сравнение не можеше да става с днешно време, така че за цялата страна бяха нужни не повече от десетина изпълнители с висока квалификация. Тогава не обичаха неразкритите убийства, налагаше се поръчките да се маскират като аварии, отравяния, удавяния и тем подобни нещастни случаи. На Паригин се падаха по три-четири поръчки на година, а през останалото време Женя отначало учи в института по транспортно инженерство, после започна работа в автозавод И сега работеше там. При такова специфично „хоби“ е много по-добре в местоработата ти да те познават от дълги години, да те уважават и при нужда честно да се закълнат, че си идеал на почтеността и дисциплинираността. Никакви бели петна в биографията — още откак си дошъл от студентската скамейка, си отдал целия си живот на родното машиностроене. Добрата репутация, съчетана с доброто здраве, винаги много бе помагала на Паригин. Получеше ли поръчка, чиято подготовка и изпълнение изискваха излизане в работно време или дори да отсъства два-три дни, той никога не беше принуден да се занимава с поликлиники и болнични листове или да измисля лъжи за погребението на някоя далечна роднина. Достатъчно беше просто да се оплаче, че не се чувства добре — и началството веднага само му казваше да се прибере и да полежи два-три дни, за да не получи после усложнения. На никого и през ум не минаваше да заподозре Паригин в недобросъвестност и кръшкане от работа, защото той никога не злоупотребяваше с болнични листове. Веднъж годишно го тръшваше грип, от нищо друго не боледуваше сериозно и продължително. Не искаше да го освобождават и по семейни причини.
Когато го закараха в милицията — куцащ и с лепенки по скулата — и започнаха да го разпитват къде е бил снощи, с какво се е занимавал и кой може да потвърди думите му, Паригин веднага разбра, че милиционерите са привикали десетки като него, ако не и стотици. И просто нямат възможност да се занимават с всекиго подробно. Подборът на кандидати за заподозрени ще мине по старата позната схема. На първо място — неработещите никъде, хората без постоянен източник на доходи, без московско жителство, осъждани или просто такива, които са си имали работа с милицията. Евгений не спадаше към никоя от тези категории. Приличен човек, инженер в автозавод, ветеран, може да се каже — работил двайсет години на едно и също място, кореняк московчанин, не злоупотребява с алкохол. А пък за алибито си той се беше погрижил, никога не изпълняваше поръчка, без предварително да си осигури алиби.
Пуснаха го доста бързо. Вярно, че после го викаха още на два пъти, но във въпросите на криминалистите не се бе появило нищо принципно ново. И Паригин тогава си помисли, че му се е разминало.
Но какво бе станало сега? Отговорът беше прост. Поне той така си мислеше. Убийството е останало неразкрито, криминалистите са продължили да работят по него и някъде е изскочила опасна за Паригин информация. Всичко може да се е случило… Някой е изтърсил нещо, пропял е… Знае ли човек! И ченгетата, за да не губят време и сили за грижливо разследване и проверка, са решили да използват силова хватка. Уж са обикновени бандити. Защото така ще свършат работата по-лесно, пък и по-бързо. Може и информацията им да е слабичка, със сигурност нищо не знаят, но защо да не опитат? Там, в милицията, Паригин се бе държал кротко, спокойно, интелигентно, не бе допускал никакви хулигански изблици, камо ли пък да демонстрира физическа сила. Разбира се, беше създал за себе си впечатлението, че ако е виновен, ще си признае след най-дребния натиск. Може на „Петровка“ да се е сменило началството, да е настояло работата по неразкритите убийства да стане по-интензивна и сега детективите да са подбрали всички куцащи мъже, които бяха задържали навремето. Той, Паригин, не беше единственият такъв. Беше просто поредният. Един от многото.