— Защо си го мислите? Да не би да се държеше странно?
— Ами някак… да, може да се каже — странно. И изобщо стана странна. Виждам я понякога, живеем близо до една и съща метростанция. Отначало винаги на драго сърце се спираше да си побъбрим, а сега се прави, че не ме е видяла. Защо? Да не съм й сторила нещо лошо? Нали не съм виновна, че трябваше да напусне спорта? Това рано или късно става с всички.
— Може да е свързано с опитите й да се самоубие? — предположи Михаил. — Знаете ли, някои хора обичат да разказват за това, излагат трагедията си на показ и очакват да получат съчувствие, докато други много се стесняват и започват да избягват общуването с хора, които знаят за техния опит за самоубийство. Казвам ви го като специалист.
Известно време разговорът тъпка на едно място върху тясно психиатрични проблеми. Осведомената за личния живот на баскетболистите дама беше пълен профан в психиатрията и подготовката на Миша, която той бе получил в курса по съдебна психиатрия при милиционерската школа, бе напълно достатъчна, за да й замотае главата и да й създаде илюзията, че разговаря със специалист. След това Михаил успя с лекота да се изплъзне от безинтересната за него тема и отново да се върне към обсъждането на бившата спортистка Анна Лазарева. И колкото повече я обсъждаха, толкова повече той се убеждаваше, че на тази Лазарева трябва да се отдели повече внимание.
Паригин намери лесно оперативника, който бе разговарял с него през лятото. Спомни си дори името му — Михаил Александрович. Хубаво е, че държавните служители са длъжни да ходят на работа и тази работа се намира пред очите на хората, в самия център на Москва. Стой и чакай, доколкото ти стига търпението, и човекът, който ти трябва, непременно рано или късно ще дойде.
Симпатичното чернооко младо момче на име Михаил Александрович естествено дойде, което много зарадва Паригин. Значи не е напуснал, още работи тук. Ако беше напуснал или се беше преместил в друг отдел, работата щеше значително да се усложни. Иди после, че разбери кой сега се занимава с убийството на Шепельов. Но слава богу, Михаил Александрович беше налице и Паригин можеше да пристъпи към осъществяването на замисленото.
Първият ден на наблюдението не даде нищо интересно. Михаил излезе от службата си около един часа по обед и отиде на някакво странно място, за да остане там почти до седем вечерта. Вярно, на сградата, в която той влезе, имаше табела, оповестяваща гражданите, че тук се намира Федерацията по баскетбол, но Паригин беше сигурен, че това е измама. Какво ще търси криминалист сред баскетболистите? Най-малко — убиеца на гражданина Шепельов.
Паригин изпрати оперативника чак до дома му, а на другата сутрин го посрещна там, след като бе заел поста си още в седем часа. Този път Михаил отиде първо на „Петровка“, след което замина за другия край на града, в Орехово-Борисово, на улица „Ясенева“. Там остана кратко време и отново повлече подире си Евгений из целия град. Никой от тримата странни гости на Паригин така и не се мерна пред очите му.
Но Паригин не бързаше. Той знаеше, че понякога се налага да чакаш много дълго, а късметът спохожда само онези, които умеят да бъдат търпеливи. „Днес трябва да прескоча до поликлиниката, да продължа болничните си“ — помисли си той, когато се прибираше късно вечерта във второто си жилище — при Лолита и племенника си.
Докато разговаряха, госпожата от Федерацията по баскетбол неволно подсказа на Миша Доценко, че най-сигурният начин да се сближи с Анна Лазарева е да я ухажва. Той намери бившата баскетболистка в района на метростанция „Профсъюзна“, където тя продаваше на сергия вестници и списания. Отдалече жената се стори на Михаил дори ниска, но когато приближи, той видя, че Анна не стои, а седи на сгъваем стол. Далеч не беше красавица, имаше неправилни черти на лицето, носът й бе почервенял от студа, а разсеяната й физиономия никак не помагаше на желанието да се запознаеш с нея.
— Добър ден — весело поздрави Доценко. — Госпожице, кажете ми какво ще чета за из път?
Анна вдигна към него неразбиращ и някак сънлив поглед.
— Какво?
— Казвам, че ме чака дълъг път. Какво да си купя за четене?
— Изберете си — равнодушно отговори тя, — всичко е пред вас.
— А кое е интересно? Хайде посъветвайте ме, нали по-добре от мен познавате тези издания. Защото ще взема да си купя за двайсет хиляди ей този полиграфически шедьовър — Миша напосоки бучна с пръст ярката корица на опакования в полиетилен „Плейбой“, — а в него няма какво да прочете човек, пълен е само с реклами.