— Е, първо, с момичето вече се познаваме, щом му знам името, а то — моето.
— И второ?
— Второ, много рядко се случва случайно подхванат разговор с непознат човек изведнъж да се окаже интересен. Така че случи ли се това, то не бива да се пренебрегва. Заради такова нещо човек може и работата си да поотложи. Тоест вярвайте ми — никого не чакам тук.
— Ама наистина ли ви е интересно да разговаряте с мен?
— Наистина. Честен кръст, да не мръдна оттук — шеговито се закле Миша и закачливо й намигна. — Вярно, бяхте права донякъде — наистина бях тръгнал по работа. Трябва да пътувам до другия край на Москва, до станция „Алтуфиево“, затова исках да си купя нещо за четене в метрото. И сега за нас с вас има само два варианта.
— Какви?
— Първият: изпускам важна делова среща и продължавам да си бъбря с вас. След което шефът ми одира кожата без упойка, като ми причинява ужасни страдания. И вторият: отивам на тази среща, защото наистина е важна, но все пак с вас си продължаваме разговора. И вие, Анечка, трябва да ми кажете — къде и кога.
Той знаеше, че действа грубо, примитивно, прекалено напористо, но времето го притискаше. И без това беше загубил два дни, докато научи името на баскетболистка със странности в психиката.
Анна го погледна замислено, после рязко се изправи от столчето си. Наистина беше височка дори за Доценко, чийто ръст беше метър и осемдесет и девет, но не толкова, че това да изглежда смешно. Нещо повече — за по-голямата част от хората, които бяха на ръст под метър и осемдесет, те изглеждаха на практика еднакво.
— Все още ли искате да продължим разговора си? — попита тя неочаквано ядно.
Агресията избухна у нея внезапно, на пръв поглед нищо не я предвещаваше. Допреди миг бе седяла, леко прегърбена, на своето неудобно ниско столче, бе отхапвала от сандвича и бе отпивала от кафето, като се бе усмихвала плахо на Миша, страхувайки се, че той ей сега ще се обърне и ще си тръгне, и не щеш ли, гласът й изведнъж стана напрегнат, устните — тънки, очите засвяткаха, а зачервените от студа бузи дори пребледняха.
— Ръста си ли имате предвид? Ами и аз не съм малък. Разликата помежду ни е най-много пет сантиметра. Покажете ми ботушките си. Ами ето, знаех си — на платформа са. Значи всъщност разликата ни е още по-малка. И изобщо, Анечка, аз не разбирам какво общо има тук ръстът ви. Честно казано, мен повече ме интересува душата. Защо се ядосахте? Да не ви обидих с нещо?
Тя не отговори, мълчаливо си седна на стола и започна да брои вестниците в един голям кашон. По това как се тресяха пръстите й Доценко разбра, че Аня е силно развълнувана и се мъчи да се овладее.
— В колко часа приключвате работа?
— Към седем. Понякога в осем. Когато дойде колата — отговори тя с безизразен тон, без да повдигне глава.
— Ако се върна в седем, ще ви заваря ли тук?
— Ке знам. Може би.
— Тогава ще се върна в шест — весело обеща Доценко. — Само ми обещайте, че докато се върна, ядът ви към мен ще е минал. Колко ви дължа за вестника и двете книжки?
— Шестнайсет и петстотин — тихо каза Анна.
Доценко плати, пъхна в дипломатическото си куфарче купената книжнина и слезе в метрото.
На „Профсъюзна“ той се върна в шест и половина. Известно време постоя настрани и наблюдава Лазарева. Момичето често поглеждаше часовника си и всеки път лицето й все повече помрачняваше. В един момент на Миша му се стори, че тя ей сега ще се разплаче, тогава разбра, че става неприлично да се бави повече. Купи от най-близкия павилион хубава бяла роза с дълга дръжка и приближи до Анна.
— Добър вечер, Анечка! Забравихте ли ме вече?
Лицето й разцъфна от такава радост, че Миша се почувства неловко. Очевидно всичко, което му бе разказала служителката от Федерацията по баскетбол, беше истина. Аня Лазарева наистина беше готова да види у всеки мъж, удостоил я с вниманието си, романтичен ухажор и дори кандидат за женитба. А пък ако този мъж беше висок и красив…
— Това е за вас. — Той й подаде розата. — Страх ме е само, че цветето ще измръзне, докато с вас си приказваме за превратностите на любовта. Продайте ми два вестника, ще го опаковам. Ще го загърна в няколко пласта, все пак на горката розичка ще й бъде по-топло. Кога ще дойдат вашите освободители?
— Моите какви? — не разбра Аня.
— Онези, които трябва да ви освободят от тази разноцветна преса и да ви пуснат да се приберете.