Зад бюрото седеше, разбира се, Владимир Борисович Мелник, но това поне се очакваше. Докато човека, който седеше отстрани, до масата за съвещания, Настя изобщо не бе очаквала да види тук, макар да знаеше, че той често идва на „Петровка“. Нима заради него Господаря толкова се бе засилил с това сведение? Не, не може да бъде, скастри се Настя. Сигурно Льоня беше дошъл по своя работа, а въпросът за аналитичните материали бе възникнал покрай другото. Просто съвпадение.
— Разрешете, Владимир Борисович — каза тя, отиде до бюрото на началника и му подаде папката с материалите.
— Много се забавихте — сухо отвърна Мелник. — Във вашия отдел винаги ли поддържате такова ниво на оперативност?
— Не, обикновено е по-ниско — също сухо отговори Настя. — Днес се постарах да работя по-бързо, за да ви направя добро впечатление. Другарю полковник, ако на бюрото си имах компютър, сведението щеше да бъде готово за десет минути. Наложи се да търся място, където да изготвя материала. По-голяма част от времето, което ми определихте, изгубих в тичане по коридорите.
Стараеше се да не поглежда Леонид Петрович. Да забрави, че това е вторият й баща. Да забрави, че е съпругът на майка й. Да забрави, че е човекът, който я бе отгледал и възпитал, когото тя пламенно обичаше и когото през целия си живот бе наричала татко. Да забрави, че се бяха видели преди няколко дни, а идущата събота майка й и Льоня очакваха Настя й съпруга й за обед. Беше й изключително неприятно да я мъмрят в присъствието на втория й баща.
— Свободна ли съм, Владимир Борисович?
— Да, вървете — кимна Мелник, без да я погледне.
Настя се върна в кабинета си, усещайки как всичко вътре в нея кипи от ярост. Поне да беше казал благодаря тоя грубиян. Интересно — дали знае, че са роднини с Льоня или не? Сигурно не знае, инак непременно щеше да подхвърли някоя плоска шега по този повод. Настя все още не бе имала възможност да провери чувството за хумор на новия началник, но предварително беше сигурна: шегите на Господаря могат да бъдат само плоски.
Опита да се овладее и да се успокои. Извади бързовара, пъхна го във високата керамична чаша с вода и го включи. Трябва да пийне кафе, та да й мине ядът. Господи, защо Житената питка ги изостави, защо? Защо ги напусна, за да ги тормози тоя… Тя започна да търси по-злъчна дума, но не й хрумваше нищо умно. Тази си беше думата — Господаря. Как по-добре да го кажеш…
Водата в чашата вече кипеше, когато вратата широко се отвори. На прага застана Леонид Петрович и видът му бе едновременно смутен и насмешлив.
— Здрасти, татенце! — усмихна се Настя. — Ще пиеш ли кафе?
— Налей ми. — Той съблече кожуха си, захвърли го небрежно на свободното бюро в ъгъла и отиде при Настя, за да я разцелува. — Ей, ама ти си потна! — забеляза угрижено, след като докосна с устни челото й. — Да не би да се разболяваш?
— Не, не се тревожи. Това е от тичането и от яд. Е, как ти харесва този тиранин? Двайсет минути — и толкоз, ако щеш — пукни. Какъв може да е този пожар, не знаеш ли случайно?
— Не се сърди, детето ми… — Леонид Петрович се запъна. — За мен беше.
— Кое беше за теб? — не разбра Настя. — Сведението ли беше за теб?
— Ами да. Нали знаеш, че идвам при вас редовно, всеки месец, искам разни материали, които могат да се използват в учебния процес. Събирам оттук-оттам челен опит и разни такива неща. Като дойдох, смятах, че ще видя Гордеев, не знаех, че от днес имате нов началник. Ти ми беше казала, че Виктор напуска, но не очаквах да е толкова скоро… С една дума: влизам в кабинета, гледам — някакъв чужд човек. Представих се, обясних за какво съм дошъл. А той веднага започна да натиска копчетата и да дава нареждания. Честна дума, не съм го молил за това, камо ли пък да съм искал материалите да са готови до двайсет минути. Инициативата беше негова.
— Ами разбира се! — ядосано каза Настя. — Той е проявил инициатива, а ти с удоволствие си я подкрепил. Сигурно много ти е харесало, дето някой заради теб е натискал копчета и е припирал хората, макар че това изобщо не е било наложително. Татко, никога не съм подозирала у теб такава надутост! Защо не го спря? Можеше да кажеш, че не е спешно. Или просто да си тръгнеш. Защо му позволи да ме тормози? И изобщо — защо отиде при него? Нали знаеш, че аз правя тези сведения и винаги си ги вземал именно от мен, а не си ги изисквал по официален път.
— Настя, детенце, не се ядосвай. Откъде можех да знам, че това толкова ще те затрудни!