Женичката постояла и помислила малко, па рекла:
— Слушай, мъжо, ние ще си възвърнем златото, хайде да настигнем крадците.
— Хайде! — рекло мъжленцето. — Ще се опитаме, но вземи масло и сирене, за да има какво да ядем по пътя.
— Добре, мъжленце, ще взема.
Те потеглили на път и понеже мъжленцето имало по-силни крака, женичката вървяла по-назад. „Аз печеля — мислела си тя. — Когато почнем да се връщаме, аз ще имам по-малко път.“ Скоро стигнали до една планина. Колелата на колите били издълбали две дълбоки бразди по пътя, който прехвърлял планината. „Гледай ти — рекла си женичката, — как са разранили бедната земица! Цял живот не ще може да заздравее.“ И от състрадание тя взела маслото и намазала двете бразди, за да не ги премазват толкова колелата. А докато се навеждала, една бучка сирене паднала от кошницата и се търкулнала надолу от планината. Женичката рекла: „Аз вече изкачих тоя път и не ща да се връщам назад, нека друга бучка я настигне и доведе.“ И тъй, тя взела друга бучка сирене и я търкулнала надолу. Ала бучките не се върнали, та тя пуснала трета бучка надолу и си мислела: „Навярно чакат дружинка и сами няма да се върнат“. Като не се върнали и трите, тя си рекла: „Гледай ти работа! Възможно е третата да не е намерила пътя и да се е заблудила, ще пратя четвърта да ги повика.“ Ала и четвъртата не свършила по-добра работа от третата. Тогава женичката се разядосала и търкулнала и петата, и шестата, а това били последните бучки. Тя почакала малко, като се прислушвала дали не ще дойдат, но те не дошли и жената рекла:
— Вървете по дяволите, много се бавите! Да не мислите, че ще седна да ви чакам? Аз ще си вървя по пътя, вие можете да ме догоните, имате по-млади крака от мене.
Женичката потеглила и настигнала мъжленцето, което се било спряло и чакало, защото било здравата огладняло.
— Хайде, давай, каквото си взела за ядене. Тя му подала само сухия хлебец.
— А де са маслото и сиренето? — попитало мъжленцето.
— Ах, мъжленце — рекла женичката, — с маслото намазах браздите на пътя, а бучките сирене ей сега ще дойдат. Едната избяга от мене, та пратих другите да я повикат.
Мъжленцето рекло:
— Не биваше да правиш това, женичке, не биваше да мажеш маслото по пътя и да търкаляш сиренето от планината.
— Да, мъжленце, но трябваше от по-рано да ми кажеш.
Тогава те похапнали заедно сух хлебец и мъжленцето рекло:
— Женичке, заключи ли у дома, като излезе?
— Не, мъжленце, трябваше от по-рано да ми кажеш.
— Иди си тогава и заключи къщата, та после ще продължим пътя си. Донеси и нещо друго за ядене, аз ще те чакам тука.
Женичката потеглила назад и си мислела: „Мъжленцето иска да си похапне нещо друго, сирене и масло не му допада. Ще взема тогава една кърпа сухи круши и една стомна оцет.“ Подир това тя заключила горната врата, а долната врата извадила и я вдигнала на гръб, като си мислела, че най-добре ще бъде запазена къщата, ако човек пази вратата. Женичката не бързала твърде по пътя и си думала: „Тъкмо да може и мъжленцето по-длъжко да си почине“. Като стигнала при него, тя рекла:
— Ето ти, мъжленце, къщната врата, сам можеш да пазиш сега къщата.
— Ох, Господи — рекъл той, — каква умна жена имам! Маха долната врата, за да може всеки да влезе, а горната врата заключва. Сега е вече късно да се връщаш още веднъж в къщи, но щом си донесла вратата до тука, ще я носиш и нататък.
— Вратата ще нося, мъжленце, но сухите круши и оцетът много ми тежат, ще ги покача на вратата, нека тя да ги носи.
Отишли те в гората и почнали да търсят крадците, ала не ги намерили. Понеже се стъмнило вече, покачили се на едно дърво, за да пренощуват. Ала едва-що седнали и през храстите се задали хубостниците, които отнасят онова, което не иска да тръгне с тях, и които намират нещата, преди още да са се загубили. Те седнали тъкмо под дървото, на което седели мъжленцето и женичката, наклали огън и рекли да си поделят плячката. Мъжленцето слязло от другата страна на дървото, събрало камъни, покачило се пак и започнало да хвърля, за да пребие разбойниците. Ала камъните не улучили никого, а разбойниците рекли:
— Скоро ще съмне, вятърът рони игличките от бора.
Женичката държала още вратата на гърба си и понеже много й тежала, помислила си, че сухите круши са виновни за това и рекла:
— Мъжленце, ще трябва да хвърля крушите.
— Не, женичке, не сега — рекло мъжленцето, — те могат да ни издадат.
— Ах, мъжленце, не мога, много ми тежат.
— Ех, хвърляй ги тогава, дявол да те вземе!
Крушите се посипали през клоните и разбойниците рекли:
— От птиченцата е.
Подир малко, понеже вратата все още тежала, женичката рекла: