Голбрейт насочи пистолета си срещу мен и се надигна от пода. Отново разгледах пистолета Бях сигурен, че е моят.
— Имаш страхотен подход за измъкване на информация — рекох безцелно.
— Долу ръцете, ченге. Ти не играеш. Свалих ръцете си.
— Хитро — рекох. — Предполагам, че цялата тая пиеска бе разиграна, за да очистиш доктора.
— Той стреля пръв, нали така?
— Да — съгласих се вяло. — Той стреля пръв.
Сестрата се прокрадваше покрай стената към мен. Откак Съндстранд извади пистолета, тя не беше издала нито звук. Вече почти се беше приближила до мен. Изведнъж, само че твърде късно, видях, че в яката й десница проблесна бокс, и че тази десница е космата.
Наведох се, но не достатъчно. Страхотен удар разцепи главата ми на две. Подпрях се до стената с омекнали колене и мозък, който отчаяно се напрягаше да удържи дясната ми ръка да не посегне към пистолета.
Изправих се. Голбрейт ми се ухили.
— Не е чак толкова хитро — рекох. — Все още държиш моя пищов, а това май нещо разваля работата.
— Виждам, че си схванал идеята, ченге.
След известно мълчание, чуруликащата сестра се обади:
— Господи, тоя тип има чене като слонски крак. Да пукна ако не съм си пукнала някое кокалче.
Малките очички на Голбрейт гледаха смъртоносно.
— Как е горе? — попита я той.
— Всичко е опразнено от снощи. Да пробвам ли още един удар?
— За какво? Той не посегна към желязото си, а и е твърде як за тебе, малката. Само олово за него.
Аз се обадих:
— За тая работа трябва да бръснеш малката два пъти дневно.
Сестрата се ухили, бутна колосаната касинка назад и под русата перука лъсна гол череп. Тя — или по-точно той извади патлак изпод бялата сестринска униформа.
Голбрейт каза:
— Било е самозащита, разбираш ли? Ти си се сдърпал с доктора, но той стрелял пръв. Дръж се прилично и ние с Дънк ще се опитаме да го запомним по този начин.
Разтърках челюстта си с лявата ръка.
— Слушай, сержанте. Аз също разбирам от майтап. Ти ме цапардоса в онази къща на Каролина стрийт и не спомена нищо за това. И аз не казах. Предполагах, че си имал причини, за които ще ме уведомиш, когато му дойде времето. Може би вече се досещам какви са тези причини. Мисля, че знаеш къде е Светеца, или можеш да разбереш. Светеца пък знае къде е онова момиче, Снеър, защото кучето й беше при него. Дай да прибавим още нещичко към сделката. Нещо, което да устройва и двама ни.
— Ние сме си получили нашето, тъпако. Обещах на доктора, че ще те върна обратно и ще те оставя да си играе с теб. Вкарах Дънк тук с тази сестринска маскировка, за да му помогне да те усмири, но всъщност искахме да се справим с него.
— Добре — рекох. — Аз какво получавам от тая работа?
— Може би още малко живот.
— Ъхъ — отвърнах. — Не си мислете, че ви баламосвам, но я погледнете онова прозорче на стената зад вас.
Голбрейт не помръдна и не свали поглед от мен. Гадна усмивка изкриви устните му.
Дънкън, изпълнителят на женската роля, погледна… и изрева.
Високо в ъгъла на едната стена съвършено безшумно се бе отворило малко квадратно прозорче от цветно стъкло. Аз гледах право в него, покрай ухото на Голбрейт, право в черното дуло на автомат върху перваза и в двете студени черни очи зад дулото.
Глас, който за последен път бях чул да успокоява куче, каза:
— Ще имаш ли нещо против да пуснеш желязото, сестро? А ти, до бюрото, последвай примера му!
VIII
Устата на едрия полицай се опитваше да си поеме въздух, после цялото му лице се напрегна, той рязко се обърна и пищовът остро и силно изтрещя.
Аз се хвърлих на пода и автоматът затрака на кратки откоси. Голбрейт се строполи до бюрото и падна по гръб с подвити крака. От устата и носа му шурна кръв.
Ченгето в сестринската униформа стана по-бледо от касинката си. Пистолетът му тупна на земята. Ръцете му се опитваха да издерат тавана.
Възцари се странна, зашеметяваща тишина. Вонеше на барут. От високия прозорец, на който бе кацнал, Фермера Светец заговори с някой извън къщата.
Ясно се чу отваряне и затваряне на врата, после нечии стъпки тичешком се приближиха по коридора, вратата на стаята широко се отвори. Даяна, сестрата на Светеца, влезе вътре с два пистолета в ръце. Висока, красива жена, стройна и тъмнокоса, с черна шапка и ръце в ръкавици, стиснали пищови.
Изправих се от пода, като държах ръцете си така, че да ги вижда. Тя спокойно заговори към прозореца, без да поглежда нагоре:
— Окей, Джери. Мога да ги задържа.
Главата, раменете и автомата на Джери изчезнаха от рамката на прозорчето. Останаха да се виждат само синьото небе и тънките далечни клонки на високо дърво.