Гледах назад към светлините на града и се опитвах да не притискам много силно вечерята си. Разпръснатите диамантени отблясъци на светлинките скоро се събраха в едно и заприличаха на скъпоценна гривна, изложена във витрината на нощта. А после се превърнаха в мек, жълто-оранжев отблясък над надигащата се водна маса. Таксито се блъскаше в невидимите вълни и отскачаше като дъска за сърф. Въздухът бе прогизнал от студена мъгла.
Илюминаторите на „Монтесито“ видимо наедряха, таксито направи широк завой, наклони се под ъгъл от 45 градуса и мазно акостира до ярко осветена платформа. Двигателят постепенно заглъхна в мъглата.
Черноок младеж в плътно прилепнала синя двуредна куртка и гангстерски устни помогна на момичетата да се качат, ловко опипа с поглед кавалерите им и пропусна и тях. Начинът, по който ме огледа, ми подсказа нещичко за особата му. А начинът, по който се блъсна в кобура ми, доразказа останалото.
— Никс — тихо процеди той. — Никс — повтори и кимна на лодкаря.
Онзи поотпусна малко въжето, позавъртя кормилото и се изкатери на платформата. Застана зад гърба ми.
— Никс — измърка индивидът в двуредната куртка. — Никакви пушкала на кораба, господине. Съжалявам.
— Част от облеклото ми е — рекох. — Частно ченге съм. Ще го оставя на гардероба.
— Тц. Няма гардероб за железа. Айде чупката.
Лодкарят ме хвана под ръка. Аз се дръпнах.
— Слез в лодката — изръмжа той зад гърба ми. — Дължа ти четирийсет цента, господине. Хайде.
Качих се обратно в скутера.
— Добре де — рекох на Двуредната Куртка. — Щом не искате да ми вземете парите, то си е ваша работа. И това ми било отношение към клиент! Това си е…
Мазната му безмълвна усмивка бе последното нещо, което видях, когато скутерът се отдели от платформата и заподскача сред вълните. Пръсках се от яд, че се прощавам с тази усмивка.
Връщането ми се стори по-дълго. И двамата с лодкаря мълчахме през целия път. Когато слязох на кея, той се изхили зад гърба ми:
— Някоя друга вечер, когато не сме толкова заети, ченге.
Половин дузина клиенти, които чакаха за следващия курс, ме зяпаха с любопитство. Минах покрай тях, през вратата на чакалнята и се упътих към стъпалата на пристана.
Някакъв едър рижав тип с мърляви гуменки, нацапани с катран панталони и скъсана синя фланелка се надигна от перилата и небрежно се бутна в мен.
Спрях и се наежих. Той каза тихо:
— К’во стана, ченге? Не бяха ли любезни на корабчето?
— Трябва ли да ти казвам?
— Аз умея да слушам.
— Кой си ти?
— Викай ми просто Рижия.
— Изчезвай от пътя ми, Рижи. Зает съм.
Той тъжно се усмихна и докосна лявата ми страна.
— Ютийката ти бая издува лекото костюмче. Искаш ли да се качиш на кораба? Може да се уреди, ако имаш причина.
— Колко ще струва причината? — попитах го.
— Петдесетачка. Още десет, ако нацапаш с кръв лодката ми.
Тръгнах си.
— Двайсет и пет на отиване — бързо каза той. — Може пък да се върнеш с приятели, а?
Изкачих четири стъпала, после леко се извърнах, процедих „Прието“ и продължих.
В подножието на яркоосветения увеселителен кей се намираше прословутото казино „Танго“, претъпкано дори в този ранен час. Влязох вътре и се облегнах на стената. Върху електрическото табло се появиха две числа. Видях как един от подставените играчи на заведението направлява хода на играта с коляно под масата.
Зад гърба ми изплува едра синева и усетих мирис на катран. Мек и дълбок тъжен глас каза в ухото ми:
— Ще имаш ли нужда от помощ там?
— Търся едно момиче, но ще я търся сам. А ти с какво се занимаваш? — Не го поглеждах.
— Долар тук, долар там. Обичам да се храня. Бях при ченгетата, но ме изгониха.
Хареса ми, че ми го каза.
— Май си се опитвал да играеш честно — промълвих, докато наблюдавах как подставеният играч и крупието ловко разиграват картите.
Усетих, че Рижия се усмихва зад гърба ми.
— Виждам, че си пообиколил градчето ни. Ето как ще стане. Имам лодка с подводен ауспух. Знам един склад, който мога да отключвам. От време на време прекарвам по нещичко на един тип. Тук малко хора се занимават с тези неща. Това устройва ли те?
Извадих портофейла си, издърпах една двайсетачка и една петачка и му ги подадох. Парите потънаха в катранения му джоб.
— Благодаря — тихо каза Рижия и се отдалечи.
Изчаках малко и тръгнах след него. Беше лесно да го следва човек дори и в тълпа. Толкова беше едър.
Минахме покрай яхтеното пристанище и втория увеселителен кей. След тях светлините намаляха, а тълпата изтъня. От водата изплува къс черен кей, целият заобиколен със завързани за него лодки. Моят човек тръгна по кея.