Спря почти в края, пред една дървена стълба.
— Ще я докарам тук — рече. — Моторът вдига доста шум, докато загрее.
— Слушай — казах разтревожено, — трябва да телефонирам на един човек, а забравих.
— Може да се уреди. Ела.
Той ме поведе още нататък по кея, коленичи, извади връзка ключове и отключи един катинар. После повдигна капака на малък отвор, извади телефонен апарат и вдигна слушалката.
— Още работи — рече с усмивка. — Трябва да е на някои мошеници. Не забравяй после да затвориш катинара.
Той безшумно изчезна в мрака. Десет минути слушах водата да пляска по коловете на кея и по някоя заблудена чайка да профучава в мрака. После някъде далеч избръмча мотор и продължи да бръмчи няколко минути. Нещо издумка в основата на стълбата и един глас тихо извика: „Всичко е наред“.
Бързо се върнах при телефона, набрах един номер и поисках да ме свържат с началника на полицията Фулуайдър. Казаха, че си бил отишъл вкъщи. Набрах друг номер, обади се някаква жена, на която поръчах да го извика. Казах, че се обаждам от полицията.
Отново зачаках, после чух гласа на дебелия началник. Звучеше като човек, натъпкан с печени картофи.
— Да? Не може ли човек да похапне? Кой се обажда?
— Кармади, шефе. Светеца е на „Монтесито“. Много лошо, че е извън твоя периметър.
Той зарева като побеснял, аз затръшнах в лицето му, прибрах телефона обратно в поцинкованата му къщичка и заключих катинара. Спуснах се по стълбата при Рижия.
Големият черен скутер се плъзна по гладката водна повърхност. Ауспухът му не издаваше нито звук, чуваше се само едно постоянно бълбукане.
Светлините на града отново се превърнаха в жълто сияние върху черния гръб на водата, а илюминаторите на добродетелния „Монти“ ставаха все по-големи и ярки вътре в морето.
XI
Обърнатата към морето страна на кораба тънеше в мрак. Рижия още повече заглуши двигателя, ако това изобщо беше възможно, мушна се под кърмата и се прилепи до мазния борд, безшумен като бонвиван в хотелско фоайе.
Високо над главите ни се виждаха двойни железни врати, недалеч от хлъзгавите брънки от корабната верига. Скутерът се отърка о древния борд на „Монтесито“, а водата леко пошляпваше под краката ни. Сянката на едрото бившо ченге се извиси над главата ми. Едно навито въже изфуча в тъмното, закачи се за нещо и падна обратно в лодката. Рижия изпробва здравината му.
— Това корито гази много високо — каза тихо. — Ще трябва да се изкатерим догоре.
Хванах кормилото и задържах носа на скутера опрян в хлъзгавия корпус, а Рижия докопа желязната стълба, прилепена отстрани на кораба, и с пъшкане се надигна в тъмното. Едрото му тяло увисна под прав ъгъл, а гуменките му се хлъзгаха по мокрите метални пръчки.
След малко отгоре нещо изскърца и бледа жълта светлинка се процеди в мъгливия въздух. Откроиха се очертанията на тежка врата и сгушената глава на Рижия в ъгъла.
Аз също се заизкачвах по стълбата. Усилието се оказа почти непосилно. В крайна сметка бездиханно се сгромолясах в някакъв смрадлив мазен трюм, пълен със сандъци и варели. Плъшата сган се разбяга по ъглите. Едрият мъжага прилепи устни до ухото ми:
— Оттук лесно можем да се доберем до стълбичката за котелното. Там има един човек, когото ще поема аз. Горе обаче екипажът значително се увеличава. От котелното ще ти покажа една вентилационна шахта без решетка. Излиза на палубата. Оттам ти си на ход.
— Сигурно имаш роднини на борда — рекох.
— Няма значение. Човек научава туй-онуй, докато се мотае по плажа. Може пък да членувам в група, чиято цел е да потопи старото корито. Бързо ли ще се върнеш?
— Доста е височко да скачам от палубата — отвърнах. — Вземи.
Извадих още банкноти от портофейла си и му ги набутах в ръцете.
Той поклати рижата си глава.
— Тц. Това е за връщането.
— Плащам ти го сега. Дори ако не се възползвам от услугата. Взимай мангизите, че ще се разплача.
— Благодаря, брат. Ти си готино момче.
Провряхме се между сандъците и варелите. Жълтата светлинка идваше от един коридор, който ни отведе до тясна желязна врата. Тя пък — до прохода към котелното. Прокраднахме се по него, спуснахме се по омазнена желязна стълба, чухме свистенето на горелки и сред планини от желязо се отправихме към звука.
Зад ъгъла съзряхме дребен мърляв италианец в лилава копринена риза, който седеше в заварен за пода стол под гола крушка и сричаше вестник с помощта на чифт очила с телени рамки и един черен показалец.