Рижия тихичко се обади:
— Здрасти, Дребен. Как са бамбинките?
Италианецът зяпна и светкавично замахна. Рижия го цапардоса. Положихме го на пода и разкъсахме лилавата му риза на ивици, с които го завързахме и му запушихме устата.
— Не е редно да се удря човек с очила — каза Рижия, — но докато се катериш по вентилационната шахта, ще вдигаш страхотен джангър — за човек, който седи тук, долу. Горе изобщо няма да те чуят.
Казах, че това ме устройва, оставихме италианеца да лежи вързан на пода и намерихме шахтата без решетка. Стиснах ръката на Рижия, казах му, че се надявам да го видя отново и се закатерих по стълбата в шахтата.
Беше студено и тъмно. Мъгливият въздух фучеше надолу и изкачването ми се стори цяла вечност. След три минути, които ми се видяха колкото цял час, стигнах догоре и предпазливо подадох глава от дупката. Наоколо бе пълно с покрити с платнища лодки. Между две от тях се чуваше тих шепот. Откъм долната палуба долитаха мощните пулсации на музиката. Над мен се виждаше само светлинката на мачтата и няколко кисели звезди, които надничаха през тънките пластове на мъглата.
Ослушах се, но не чух сирени на полицейски лодки. Измъкнах се от шахтата и се сниших на палубата.
Шепнеха двама влюбени, които се натискаха под една лодка. Не ми обърнаха никакво внимание. Тръгнах по палубата, покрай затворените врати на три-четири каюти. Под две от тях се процеждаше светлинка. Ослушах се, но не чух нищо освен отгласите на веселящите се посетители отдолу.
Прикрих се в по-дълбока сянка, поех въздух и го изпуснах във вид на вой, зловещия вой на сив горски вълк, самотен, гладен, далеч от дома и достатъчно зъл за куп поразии.
Отговори ми басовият лай на полицейско куче. Едно момиче изпищя откъм тъмната палуба, а мъжки глас каза:
— Мислех, че всички къркачи на шеллак отдавна са измрели.
Изправих се, извадих пистолета и хукнах по посока на лая, който идваше от една от каютите в другия край на палубата.
Прилепих ухо до вратата и се заслушах в мъжкия глас, който успокояваше кучето. То спря да лае, изръмжа веднъж-дваж и се усмири. В ключалката на вратата, която докосвах, се завъртя ключ.
Бързо се отдръпнах и приклекнах на коляно. Вратата леко се открехна и отвътре се подаде една добре сресана глава. Черната коса блестеше на светлината на мижавата палубна лампа.
Изправих се и цапардосах главата с дръжката на пистолета. Мъжът леко се свлече извън прага и тупна в ръцете ми. Завлякох го обратно в каютата и го бутнах върху една оправена койка.
Затворих вратата отново и я заключих. Дребничко ококорено девойче се беше сгушило върху другата койка.
— Здравейте, госпожице Снеър. Много мъки видях, докато ви намеря. Искате ли да си отидете у дома?
Фермера Светец се претърколи на койката и седна, като се държеше за главата. А после се вцепени и втренчи в мен острите си черни очи. Върху устните му бе изписана някаква гримаса, почти приветлива.
Бързо огледах кабината и не видях кучето, но забелязах вътрешна врата, зад която би могло да бъде. Отново заразглеждах момичето.
Не беше нищо особено — както повечето хора, които създават най-големите неприятности. Седеше свита на койката, прегърнала коленете си. Косата й падаше над едното око. Носеше плетена рокля, чорапи за голф и спортни обувки с широки езици, които висяха отвън. Коленете й бяха голи и кокалести под роклята. Приличаше на ученичка.
Опипах Светец за пистолет, но не намерих нищо. Той ми се ухили.
Момичето вдигна ръка и отметна косата си назад. Гледаше ме така, сякаш бях на няколко пресечки разстояние от нея. После дъхът й секна и тя се разплака.
— Женени сме — тихо каза Светеца. — Мисли си, че възнамерявате да ме натъпчете с олово. Това с вълчия вой беше страхотен номер.
Не отговорих. Ослушвах се. Отвън не се чуваше никакъв шум.
— Как разбра, че сме тук? — попита Светеца.
— Даяна ми каза — преди да умре — отговорих жестоко.
Очите му изглеждаха наранени.
— Не ти вярвам, ченге.
— Ти избяга и я заряза в калта. Какво очакваше?
— Предполагах, че ченгетата няма да стрелят по жена и се надявах някак да се споразумея с тях отвън. Кой я уцели?
— Един от хората на Фулуайдър. Ти го уби.
Той отметна глава назад и лицето му стана страшно, но после се нормализира. Усмихна се на хлипащото момиче.
— Хей, сладурано, я ме погледни. Ще те измъкна оттук. — Той отново погледна към мен.
— Да речем, че се предам без бой. Има ли начин тя да се отърве?
— Какво ще рече „без бой“? — попитах подигравателно.
— Аз имам много приятели на този кораб, ченге. Ти още нищо не си видял.
— Ти си я забъркал в тази каша — рекох, — и не можеш да я измъкнеш от нея. Това е част от цената.