— Внимавайте — предупреди ме Шарп. — Понякога е много див. Бях го сложил при другите, но много ги плашеше.
Аз влязох в гаража. Песът изръмжа. Тръгнах към него и той рязко скочи, като изопна с трясък веригата.
— Здравей, Фос — казах аз. — Направи здрасти.
Той отпусна пак глава на юргана. Полунаостри уши. Не помръдна. Очите му бяха вълчи, с черни кръгове. Сетне извитата му, прекалено къса за него опашка започна бавно да тупа по пода.
— Хайде, моето момче — повторих аз. — Дай лапа.
И протегнах моята. Застанал в рамката на вратата, дребният ветеринар ме предупреди да внимавам. Кучето бавно се надигна, тръгна към мен на големите си груби крака, върна ушите си назад до нормално положение и вдигна лявата лапа. Аз я поех.
Дребният се заоплаква:
— Крайно съм изненадан, господин… господин…
— Кармади — казах аз. — Да, не се учудвам.
Потупах кучето по главата и излязох от гаража. Влязохме в къщата и се върнахме в чакалнята, където разчистих списанията от масичката и се отпуснах в единия й ъгъл. После огледах човечето от главата до петите.
— Добре — казах. — Разправяйте. Как се казват стопаните и къде живеят?
Той мълчаливо заобмисля отговора си.
— Името им е Фос. Преместиха се в източните щати и казаха, че щом се установят, ще си вземат кучето.
— Колко мило. Кучето се казва Фос и е кръстено на прочут немски летец от войната. А стопаните са кръстени на кучето.
— Да не мислите, че ви лъжа! — разпалено запротестира дребният.
— Не. Прекалено лесно се плашите, за да сте мошеник. Според мен някой е искал да се отърве от кучето и ви го е пробутал. Ето каква е историята. Едно момиче на име Изабел Снеър изчезна от дома си в Сан Анджело преди две седмици. Живее с баба си, приятна стара дама, издокарана в копринена сива рокля, която обаче никак не е глупава. Момичето излизало с доста лошава компания и се подвизавало из нощни клубове и игрални домове. На старата дама й замирисало на скандал и не се обърнала към полицията. Към никого не се обърнала, докато приятелка на госпожица Снеър не видяла тук при вас кучето. И казала на бабата. А тя от своя страна ме нае — защото когато момичето отпратило с двуместната си кола и повече не се върнало, кучето било с нея.
Изгасих цигарата на подметката си и запалих нова. Лицето на доктор Шари беше бяло като тесто. В сладурестото му мустаче проблясваха капчици пот.
— Работата още не е за полицията — додадох, като внимавах да не съм груб. — Избудалках ви за инспектор Фулуайдър. Какво ще кажете да си остане между нас двамата?
— Какво… какво искате да направя? — заекна той.
— Смятате ли, че някой ще се обади за кучето?
— Да — отвърна много бързо. — Мъжът ми се видя силно привързан към него. Истински любител на кучета. И кучето явно го обичаше.
— Значи ще се обади. А обади ли се, искам да ме уведомите. Как изглеждаше мъжът?
— Висок и слаб, с много наблюдателни черни очи. И жена му е висока и слаба като него. Добре облечени, кротки хора.
— Госпожица Снеър е ситна като мънисто. Защо се държахте така потайно?
Той се загледа в обувката си и нищо не каза.
— Добре — примирих се аз. — Бизнесът си с бизнес. Ако играете честно с мен, няма да има никаква отрицателна реклама за вашия бизнес. Съгласен ли сте? — протегнах ръка като при сключване на устна сделка.
— Съгласен — рече той тихо и ми пъхна в шепата дребна и влажна като умряла риба ръка. Стиснах я леко, да не би да я счупя.
Казах му къде съм отседнал, излязох на слънчевата улица и извървях едната пряка до мястото, където бях паркирал крайслера. Качих се и подадох леко нос иззад ъгъла, колкото да мога да виждам десотото пред къщата на Шари.
Седях така около половин час. След което доктор Шарп се появи, облечен в дрехи за улицата, качи се в десотото, заобиколи зад ъгъла и сви в уличката, която минаваше покрай задния му двор.
Подкарах и аз, дадох газ и влязох в същата уличка от другия й край. Някъде отпред се чуваше ръмжане и лай. Продължи доста време. Сетне десотото даде на заден ход от циментовия двор и се запъти към мен. Аз побързах да изчезна зад близкия ъгъл.
Десотото тръгна на юг по булевард „Аргело“, после продължи на изток. На задната седалка с вериги беше привързана голяма немска овчарка с намордник. Виждах как изопва с глава веригата.
Потеглих подир десотото.
II
Улица „Каролайна“ беше много встрани, някъде в покрайнините на курортния град. Краят й опираше в отдавна неизползвана вече междущадска железопътна линия, зад която се простираха зеленчуковите градини на японски заселници. Между последните преки на улицата имаше само две къщи, така че аз се скрих зад първата, ъгловата, с буренясала зелена площ и фасада, обвита в прашна лантана1 с червени и жълти цветове, водеща неравна битка с избуяли орлови нокти.