Аз погледнах към дребния ветеринар. Кръвта бе спряла да шурти от врата му. По-бяло лице не бях виждал в живота си.
— Забравете линейката — казах на жената. — Обадете се само в полицейския участък.
Мъжът с комбинезона свали ръцете си, отпусна се на коляно, затупа по пода и кротко заговори на кучето:
— Мирен, приятелю, мирен. Тук вече всички сме само приятели. Само приятели. Успокой се, Фос.
Кучето изръмжа и леко разлюля задница. Мъжът продължи да му говори. То спря да ръмжи и космите на врата му се слегнаха. Онзи в комбинезона продължаваше да му гука.
Жената до прозореца остави слушалката и каза:
— На път са. Мислиш ли, че ще се справиш с него, Джери?
— Разбира се — отвърна мъжът, без да откъсва очи от кучето.
Сега Фос допря пода с корем, отвори уста и провеси език. От езика му прокапа слюнка — розова, примесена с кръв. Козината покрай устата му също бе оплескана с кръв.
III
Така нареченият Джери се обади отново:
— Хей, Фос! Фос, стари приятелю! Всичко вече е наред. Всичко е наред.
Кучето дишаше учестено и не помръдваше. Мъжът се изправи, приближи се до него и подръпна едното му ухо. Фос обърна главата си настрани и позволи да му дърпат ухото. Човекът го потупа по главата, разкопча разкъсания намордник и го свали.
После се изправи, уловил края на скъсаната верига. Кучето послушно скочи на крака, мина през люлеещата се врата и потъна в задната част на къщата, като вървеше плътно до мъжа.
Отдръпнах се малко, за да не съм в обсега на люлеещата се врата. Джери можеше да има още пушки. Нещо в лицето на този човек не ми даваше мира. Сякаш вече го бях виждал, но отдавна, или пък ми бе познато от вестникарска снимка.
Разгледах жената. Красива брюнетка на трийсет и няколко. Щампованият домашен халат някак не се връзваше с красиво извитите вежди и дългите изящни ръце.
— Какво стана? — попитах небрежно, сякаш случилото се не беше от значение.
Гласът й буквално изплющя, сякаш до този момент с мъка го бе сдържала.
— Живеем в тази къща от около седмица. Наехме я мебелирана, аз бях в кухнята, Джери — в двора. Колата спря отпред и оня, дребният, нахлу вътре, сякаш си живее тук. Предполагам, че вратата е била отключена. Надникнах от кухнята и го видях как бута кучето в килера. Подуших хлороформа. После всичко започна да става едновременно, аз отидох за пистолета и извиках Джери от прозореца. Върнах се в стаята горе-долу едновременно с вашето нахлуване. Кой сте вие?
— Всичко ли беше свършило? — попитах. — Тоест, Шарп беше ли вече сдъвкан на пода?
— Да, ако Шарп е името му.
— Вие с Джери не го ли познавате?
— За пръв път го виждам. Както и кучето. Но Джери обича кучета.
— Това, последното, малко го променете — рекох. — Джери знаеше как се казва кучето, Фос.
Очите й се присвиха, а устните станаха упорити.
— Мисля, че грешите — разпалено каза тя. — Попитах ви кой сте.
— Кой е Джери? — рекох. — Виждал съм го някъде. Може би по вестниците. Откъде е взел рязаната пушка? Ще позволите ли на ченгетата да я видят?
Тя прехапа устни, после внезапно се изправи и се приближи до падналата двуцевка. Оставих я да я вдигне. Забелязах, че държи пръстите си далеч от спусъците. Върна се до диванчето край прозореца и пъхна чифтето под купчината вестници.
После се обърна към мен.
— Окей, какво сте наумили?
— Кучето е откраднато — отговорих бавно. — Между другото, собственичката му е изчезнала. Наеха ме да я издиря. Хората, от които Шарп каза, че е получил кучето, по описание приличат на вас с Джери. Името им било Фос. Заминали на изток. Да сте чували за момиче на име Изабел Снеър?
— Не — беззвучно отвърна жената и се втренчи в брадичката ми.
Мъжът с комбинезона влезе през люлеещата се врата, като бършеше лицето си с ръкава на синята риза. Не си беше донесъл ново чифте. Огледа ме, без много да се притеснява. Аз се обадих:
— Бих могъл доста да ви помогна пред полицията, ако ми кажете нещо за онова девойче Снеър.
Жената ме изгледа втренчено и сви устни. Мъжът лекичко се усмихна, сякаш държеше всички карти. Някъде на далечен завой изпищяха гуми. Очевидно хората бързаха.
— О, я си развържете езиците — рекох на един дъх. — Шарп е бил уплашен. Довел е кучето на тези, от които го е получил. Сигурно е мислел, че къщата е празна. Идеята за хлороформа не е била от най-гениалните, но дребосъкът е бил побъркан от страх.
И двамата не издадоха нито звук. Само ме гледаха.
— Добре — рекох и отстъпих в ъгъла на стаята. — Мисля, че и двамата се криете от закона. Ако тези, които идват, не са полиция, започвам да стрелям. И не си мислете, че ви будалкам.