Изправих се отново и се заразхождах. Не спирах да вървя. След малко пийнах глътка вода от чешмата, задържах я, отпих още. Продължих процедурите към половин час, след което вече бях готов да разговарям с някого.
Затворената врата беше заключена, а столът — твърде тежък за мен. Махнах завивките от леглото и изтеглих дюшека настрани. Отдолу имаше пружина, прикрепена в двата края със здрави днайсетсантиметрови намотки. Трябваше ми половин час и много мъки, за да се сдобия с една от тях.
Отпочинах малко, отново пих студена вода и се доближих до вратата, но там, където бяха пантите й.
Няколко пъти с цяло гърло изревах: „Пожар!“
Зачаках, но кратко. Чух как някой тича отвън по коридора. Превъртя ключа, ключалката изщрака. Дребосъкът със свирения поглед и късата бяла престилка гневно се шмугна в стаята, вперил очи в леглото.
Фраснах го с пружината по челюстта, а докато падаше, още веднъж по тила. Сграбчих го за гърлото. Съпротивляваше се яко, но аз натиснах лицето му с коляно. Заболя ме.
Той обаче не каза как се чувства лицето му. Извадих палка от десния му заден джоб и заключих вратата отвътре. Във връзката имаше и други ключове. С единия отворих шкафчето и видях дрехите си.
Облякох ги бавно, с несигурни и вяли движения. През цялото време здравата се прозявах. Онзи на пода не мърдаше. Заключих вратата и го оставих.
V
Широкият и тих коридор, покрит с паркет и тясна пътека по средата, отвеждаше до стълби, чиито плоски бели дъбови парапети се спускаха на плавни спирали до входното фоайе. Имаше затворени врати — големи, тежки, старомодни. Зад тях — нито звук. Спуснах се надолу по стълбите, като ходех предимно на пръсти.
Вътрешни стъклописани врати водеха към фоайето й централния вход. Когато стигнах до тях, чух звъненето на телефон. Отговори мъжки глас, който идваше от една открехната врата. От същото място се процеждаше и единствената светлинка в заобикалящия ме сумрак.
Върнах се и надникнах през открехнатата врата. Мъж, седнал зад бюро, говореше по телефона. Изчаках го да затвори слушалката, после влязох.
Мъжът имаше бледа, костелива, оплешивяваща глава, рехаво обрасла с тънки кафяви къдрици, прилежно прилепени към черепа. Лицето му бе длъгнесто, белезникаво и нерадостно. Очите му скочиха към мен, а ръката му се стрелна към копчето на бюрото.
Аз се усмихнах и изръмжах:
— Недей, че съм отчаян човек, началник — и му показах палката.
Усмивката му се вкочани като замразена риба. Дългите му бледи ръце запърхаха като болни пеперуди над бюрото. Едната от тях се насочи към страничното чекмедже.
— Вие бяхте много болен, сър — заговори той. — Много болен. Не бих ви съветвал…
Пернах с палката блуждаещата му ръка. Тя се скри като охлюв, попаднал върху нажежен камък.
— Не болен, началник, а упоен. Упоен така, че бях на косъм от полудяването. Искам уиски без примеси и достъп до изхода. Давай.
Той направи неясен жест с ръка.
— Аз съм доктор Съндстранд — каза. — Това е частна клиника, а не затвор.
— Уиски — изграчих. — За останалото ще се оправя сам. Частна лудничка. Прекрасен бизнес. Уиски!
— В шкафчето с лекарствата — отвърна той почти бездиханно.
— Сложи ръцете си зад главата!
— Боя се, че ще съжалявате за постъпката си.
Той сложи ръцете си зад главата.
Отидох до бюрото, отворих чекмеджето, до което се домогваше ръката му, и извадих отвътре пистолет. Прибрах палката, заобиколих бюрото и отидох до шкафчето за лекарства на стената. Вътре имаше половинлитрова бутилка бърбън и три чаши. Извадих две от тях. Налях и в двете.
— Първо ти, началник.
— Ама аз… аз не пия. Пълен въздържател съм — измърмори той, с ръце все още зад тила.
Отново извадих палката, той бързо посегна и отпи от едната чаша. Наблюдавах го. Май нищо не му стана. Помирисах моята доза, после си я излях в гърлото. Подейства ми. Обърнах още една и пуснах бутилката в джоба на сакото си.
— Добре — рекох. — Кой ме доведе тук? Пей бързо, че нямам време.
— Ами… полицията, разбира се.
— Каква полиция?
Той свлече рамене. Изглеждаше зле.
— Мъж на име Голбрейт се подписа като свидетел. Съвсем законно, уверявам ви. Той е полицай.
— Откога ченгетата се подписват като свидетели на психиатричните случаи?
Той не отговори.
— Кой пръв ме наблъска с опиат?
— Нямам представа, но доколкото разбирам, действието му е продължило доста.
Опипах брадичката си.
— Цели два дни — казах. — По-добре да ме бяха застреляли. — По-малко разноски. Сбогом, началник.