— Ако излезете оттук — немощно се обади докторът, — ще ви арестуват незабавно.
— Не и само за едното излизане — продумах многозначително.
Докато излизах, ръцете му все още бяха зад главата.
Освен обикновена ключалка на входната врата имаше верига и „питон“, но никой не се опита да ме спре. Пресякох просторна старомодна веранда и тръгнах по широка алея, с цветя от двете страни. На едно от дърветата пееше присмехулник. Зад оградата от бели колове следваше улицата. Къщата беше ъглова — на ъгъла на Двайсет и девета улица и Дескансо.
Изминах четири пресечки на изток до автобусната спирка и зачаках. Не виеха сирени, не ме преследваха коли. Автобусът дойде, слязох в центъра и отидох на турска баня. Парене, леден душ, изтъркване и избърсване. После — останалото уиски.
Сега вече можех да ям. Нахраних се, отидох в непознат хотел и се регистрирах под чуждо име. Беше единайсет и половина. Местният вестник, който прегледах в комбинация с още уиски, ме информира, че някой си доктор Ричард Шарп, намерен мъртъв в празна мебелирана къща на Каролина стрийт, все още причинявал много главоболия на полицията. Досега нямало открити никакви улики.
Датата върху вестника ме уведоми, че над четирийсет и осем часа са били изтрити от живота ми, без мое знание или съгласие.
Легнах си, заспах, сънувах кошмари и се събудих облян в ледена пот — последните симптоми на отравянето. На сутринта вече бях нов човек.
VI
Шефът на полицията, Фулуайдър, имаше вид на очукан надебелял боксьор тежка категория, с неспокойни очи и онзи оттенък на рижата коса, който я прави да изглежда почти розова. Носеше светлобежов костюм с външни джобове и декоративни тегели, явно кроен не от случаен шивач.
Той се здрависа с мен, обърна стола си настрани и кръстоса крака. Това ми разкри гледката към френски памучни чорапи по три-четири долара чифта и ръчно шити червеникавокафяви английски мокасини за по петнайсет-осемнайсет долара инфлационни цени.
Заключих, че сигурно жена му е богата.
— А, Кармади — каза той, като гонеше визитката ми по стъклената повърхност на бюрото си. — С две „а“-та, така ли? По работа ли си дошъл?
— Малки неприятности — рекох. — Бихте могли да ги уредите, ако пожелаете.
Той изпъчи гърди, махна с розовата си ръка и свали с две октави гласа си.
— Неприятностите — рече, — са нещо, с което нашият малък градец не може много да се похвали. Градчето ни е малко, но много, много чисто. Поглеждам през западния си прозорец и виждам Тихия океан. А какво по-чисто от това? На север — булевард Аргело и предпланините. На изток — най-изискания делови център, който можеш да си представиш, а зад него — рай от луксозни къщи с градинки. На юг, ако имах южен прозорец, какъвто нямам, бих видял най-прекрасното малко пристанище за яхти в света.
— Аз донесох неприятностите си с мен — рекох. — Или, поточно, част от тях. Останалите продължиха напред. Момиче на име Изабел Снеър избягало от къщи — имам предвид големия град, — но видели кучето й тук. Аз открих кучето, но хората, при които беше, положиха огромни усилия да ми светят маслото.
— Така ли? — разсеяно се обади полицаят. Веждите му запълзяха по лицето. Не бях сигурен аз него ли поднасях, или той мен. — Я врътни ключа на вратата. Ти си по-млад от мен.
Станах, заключих, върнах се на стола си и запалих цигара. Междувременно шефът се бе сдобил с една прилична бутилка и бе поставил върху бюрото две чаши и шепа кардамонови ядки.
Отпихме, а той счупи три-четири ядки. Дъвчехме ги и се гледахме.
— Разказвай сега — каза. — Вече мога да те слушам.
— Чувал ли си някога за Фермера Светец?
— А ти как мислиш? — Той фрасна бюрото с юмрук и ядките подскочиха. — Я колко семчици имало тук. Спец по банковите обири, нали?
Кимнах, като се опитвах да надникна зад очите му, без да се издам.
— Работи заедно със сестра си. Казва се Даяна. Преобличат се като селяни и правят удари в малки провинциални банки. Щатски банки. Затова и прякорът му е Фермера Светец. За сестра му също е обявена награда.
— Как ми се ще да нахлузя белезниците на тази двойчица — убедено каза шефът.
— Тогава, защо, по дяволите, не го направи? — попитах.
Не че подскочи до тавана, но зяпна така силно, че очаквах всеки миг долното му чене да тупне в скута му. Очите му се облещиха като белени яйца. Тънка струйка слюнка се проточи от дебелите гънки на устните му. Той затръшна ченето си с цялата решителност на парен ескаватор.
Ако беше номер, страхотно го изпълни.
— Я пак повтори — прошепна.
Отворих сгънатия вестник, който бях донесъл, и му посочих колонката.