Мъжът се почувства толкова нещастен, че дори вече не виждаш нищо пред себе си. Натрапчивото леко, но настойчиво потропване на този дъжд по прозорците го беше накарало да излезе и тази вечер. Това проклето потропване сякаш казваше: „Сам, сам, сам, сам…“ Ако можеше поне да не повтаря това „сам“ непрекъснато, може би просто щеше да остане незабелязан дъжд, но той го повтаряше. Проклет дъжд!
Когато мъжът най-после се осъзна, видя, че беше вперил поглед в една от многото образували се локви по мрачните, сиви улици на града. Беше локва като локва. Най-обикновена. Не от тези, в които като дете се взираше, защото небето се оглеждаше в тях, не от тези. Беше сива, градска локва, каквато обикновено никой не забелязва, докато някой идиот не мине през нея с колата си и не те олее с мръсната й дъждовна вода. Стори му се много дълбока локва. Господи, тази локва май наистина беше много дълбока! И тогава проклетото подсъзнание пак се обади: Ето колко дълбока е самотата, колкото една сива, градска локва! Вярно наистина! Не много дълбока, но достатъчно, за да се удавиш в нея. Да се изгубиш в сивотата й.
— Колко е дълбока самотата?
Мъжът вече не пиеше от чашата с меденото, стоплящо уиски. Беше страшно съкрушен, може би от великите открития, които току-що му бяха хрумнали. Май се давеше, сигурно се давеше, и с още по-голяма сигурност — никой на този свят не би си мръднал пръста, за да го спаси от удавяне. Ето какво, по дяволите, означава да си самотен, да бъдеш сам! Стоиш си там и се давиш, докато цяла тълпа хора си пият кафето на брега и дори не поглеждат към теб. Нито за миг. О, може би все някой ще обърне поглед към теб. Може би някоя нагримирана, грозновата леличка, която ще се изсмее презрително и ще отвори страхотен разговор със събеседничката си за горкичкия човечец (имайки предвид теб). Но да ти подаде ръка, защото се давиш — НИКОГА! Защото тя все пак е човешко същество, а те правят така — проявяват съчувствие. При това винаги го правят отдалече, да не би да се заразят с нещо, ако се приближат.
Мъжът почувства, че му се повдига от всичката тази помия, наречена — общество. Знаеше отлично, че стои на метри от това общество, че се дави и то няма да направи нищо. Обществото. А може би се давеше в задушаващата прегръдка на това изродено общество? Беше уморен за поредната битка, която го очакваше. Затова предпочиташе да си стои далеч. И колко далеч се чувстваше наистина. Толкова далеч, че му се доплака.
Та той плачеше!
Това пък каво означаваше? И понятие нямаше защо се разплака, само че в следващия момент отново осъзна поредната истина. Вгледа се в прозореца, там се оглеждаше безднадеждното му изражение, а по лицето му се стичаха няколко сълзи. Ето колко е дълбока самотата — колкото тези нещастни сълзи!
Мъжът седеше сам на масата си в бара и се давеше. Давеше се в чашата си с уиски, в грозната пропаст на живота, каквато представляваше този бар. Давеше се в сивите локви наоколо, давеше се в собствените си сълзи!
— А ще мога ли някога да изплувам отново и да усетя слнецето на живота?
Проклето подсъзнание, защо сега мълчиш? Отговори на един мъж, който се дави!