Нещо в нас иска да бъде голямо, велико и важно и ни пречи да бъдем като конете, кучетата, или пък птичките. Да кажем, че Изяж ги е спечелил този следобед състезанието. Това му се случваше често през онова лято. Е, добре, той не беше нито горд, както бих бил аз на негово място, нито дори скромен. Беше просто самият той, вършеше всичко с някаква простота. Ето, такъв беше Изяж ги и аз усещах това у него, докато го разхождах бавно в падащата тъмнина. Не мога да обясня как, но някак си го разбирах, а и той мен. Често спирахме без причина и той доближаваше ноздрите си до моето лице.
Понякога ми се искаше той да е някое момиче или аз да съм момиче, а той мъж. Странно е да казвам това, но е факт. Присъствието му до мен за толкова дълго време и по толкова спокоен начин ме поизлекува малко. Често пъти след подобна вечер, спях добре и не сънувах онези неща, за които ви споменах.
Но не бях излекуван, а и не можех да бъда излекуван. Наглед тялото ми беше наред, в добро състояние, но ми липсваше живост.
Есента вървеше към своя край и ние пристигнахме в последния град, където трябваше да се състезаваме, преди собственикът ми да прибере конете за зимата в родния си град, някъде отвъд границата на щата Охайо, и хиподрумът се намираше на един хълм или по-скоро на едно високо плато над града.
Мястото не беше от най-добрите, бараките бяха разнебитени, а пистите лоши, особено на завоите. Веднага щом пристигнахме и се настанихме, започна да вали и продължи така цяла седмица, така че панаирът трябваше да бъде отложен.
Тъй като кесиите не бяха много пълни, много собственици си заминаха веднага, но нашият остана. Собствениците на панаира плащаха разноските независимо от това дали щеше да има състезания през другата седмица, или не.
През цялата седмица двамата с Бърт нямахме много работа, освен сутрин да ринем тора от оборите, да чакаме дъжда да спре за малко, за да разходим конете по калните писти, после да ги изчистим, да ги завием с одеяла и да ги сръгаме обратно в оборите.
Това беше най-тежкото време за мен. Бърт не беше толкова зле, тъй като наоколо се навъртаха дузина-две негри и вечер, даже в студения дъжд, те слизаха в града и се прибираха късно, пеейки и бърборейки.
И една вечер тогава се забърках в историята, за която се опитвам да ви разкажа.
Беше събота вечер и сега, когато си спомням за това, ми се струва, че всички освен мен бяха напуснали хиподрума. Надвечер един след друг конярите наминаха към моя обор и ме попитаха дали ще ходя някъде. След като им казах, че ще стоя тук, всеки от тях ме помоли да наглеждам и неговия кон.
— Просто наминавай натам от време на време, малкият — казваше всеки от тях. — Искам да прескоча до града за час-два.
Отговарях с „да“ и с „разбира се“ и съвсем скоро стана тъмно, тъмно като в рог, там горе, на онова малко и разнебитено място за панаири, и освен конете и мен, наоколо нямаше жива душа.
Издържах, доколкото можех, разхождах се насам-натам в калта и дъжда и през цялото време си мислех колко ми се иска да съм някой друг, а не аз. „Ако бях някой друг — мислех си аз, — нямаше да бъда тук, а щях да съм в града заедно с другите.“ Виждах се да влизам в кръчмата, да си поръчвам питие, а по-късно щях може би да отида до онова място и да си намеря жена.
Дотолкова се бях замислил, че започнах да се препъвам, като че ли онова, което беше в главата ми, наистина се случваше.
Само че жената, с която бях, не беше някоя евтина жена, каквато лесно можех да намеря, ако имах куража да направя това, което ми се искаше, а беше такава, каквато тогава си мислех, че няма да намеря на този свят. Тя беше нежна като цвете и приличаше малко на расов кон, като Изяж ги на финалната отсечка.
И аз си мислех за нея, мислех за нея, докато накрая не издържах и си казах: „И все пак ще направя нещо…“
И макар да бях казал на останалите коняри, че ще стоя и ще наглеждам конете им, измъкнах се от панаирното място и тръгнах надолу по хълма. Вървях, докато стигнах малка, ниска кръчма, която се намираше не в самото градче, а някъде по средата на склона. Някога тази кръчма е била жилище, навярно селска къща, но ако е била някога селска къща, то съм сигурен, че на селянина, който е живял там и е обработвал земята по този склон, не му е провървяло много. Местността нямаше вид на земеделска, каквато можеш да видиш около другите окръжни градчета, през които минахме в края на лятото и есента. Накъдето и да погледнеш наоколо, се виждаха забити в земята камъни, а повечето дървета бяха ниски, недорасли. Искам да кажа, че местността изглеждаше дива, безредна и запустяла. На платото горе, където беше панаирът имаше няколко ниви и ливади, по които пасяха овци, а на нивата, която беше точно до хиподрума, но не от страната на градчето, а от задната му страна, е имало някога кланица, останките от която все още стояха. Не я бяха използвали от доста време, но наоколо из нивите бяха разпръснати кости от животни и от старата сграда се носеше миризма, от която можеше да ти се изправи косата.