След това блъснах вратата и влязох в кръчмата. Около дузина мъже, предполагам, миньори, играеха карти на маси в малката дълга, мръсна стая, от едната страна на която имаше бар, а зад него стоеше едър мъж с червено лице и мустаци.
Миришеше, както мирише на местата, където висят мъже, които са работили и са се потили в дрехите си, а може да са спали с тях и да не са ги прали, а да са продължили да ги носят. Ако някога сте живели в град, мисля, че разбирате какво искам да кажа. Можете да усетите тази миризма в града, в уличните трамваи през някоя дъждовна нощ, когато пътуват много фабрични работници. Доста бях свикнал с тази миризма, когато бях скитник, и доста ми се гадеше от нея.
Бях вече вътре, държах чаша уиски в ръката си и ми се струваше, че всички миньори гледат мен, което те съвсем не правеха, но така си мислех аз и се чувствах сякаш гледаха мен. Тогава вдигнах поглед и в старото напукано огледало зад бара видях собственото си лице. Когато се видях на какво приличам, нямаше да се учудя, ако миньорите ме бяха гледали и ми се бяха подигравали.
То — лицето ми — беше пепелявосиво и не знам защо, но ми се стори, че не беше моето собствено лице. Странна е тази история, която се опитвам да ви разкажа и знам какво ще си помислите за мен, както сигурно вече си го мислите, затова не ме мислете за наивен или за засрамен. Само ми е чудно. Знам, че никога преди това не съм се чувствал по този начин, нито пък съм се чувствал така и след това. Може би причината беше самотата, която ме преследваше от дълго време. Често съм си задавал въпроса дали жените са по-самотни от мъжете.
Въпросът беше, че лицето, което видях в огледалото, когато вдигнах поглед от уискито си онази вечер, съвсем не беше моето лице, а лицето на жена. Искам да кажа, лице на момиче. Такова беше. Беше лице на момиче, на самотно и уплашено момиче. При това беше една хлапачка.
Когато видях това, чашата с уиски за малко щеше да се изплъзне от ръката ми, но аз я гаврътнах, сложих един долар на бара и поръчах още една. „Тук трябва да бъда внимателен, може да ми се случи нещо — казах си аз. — Ако някой от тези мъже ме загрее, ще си имам неприятности.“ Когато изпих втората чаша, поръчах трета и си помислих: „Когато изпия и тази, ще изчезна оттук и ще се върна горе, преди да съм се изложил и напил.“
Докато си мислех това и пиех третата чаша уиски, мъжете в стаята започнаха да се смеят и разбира се, помислих, че се смеят на мен. Но те не се смееха на мен. Всъщност никой в кръчмата не ми беше обърнал внимание.
Този, на когото всички се смееха, беше един мъж, който бе влязъл току-що. Никога не бях виждал такъв човек. Беше огромен мъж, с червена коса, която стърчеше на главата му като четка, а в ръцете си държеше едно червенокосо дете. Хлапето беше досущ като него, искам да кажа, едро за годините си и със същата остра червеникава коса.
Той влезе, сложи детето на бара до себе си, поръча си чаша уиски и всички мъже в кръчмата започнаха да викат и да се подиграват на него и на детето му. Само че те не викаха и не се смееха, когато ги гледаше и можеше да каже кой от тях прави това, а всички се смееха и викаха, когато бе с гръб към тях. Непрекъснато му викаха, че е смахнат. „Пукнатината на стария тиган става по-широка“, изпя някой и всички се разсмяха.
Чудя се как да ви накарам да почувствате онова, което чувствах аз онази нощ. Мисля, че след като съм започнал да пиша тази история, задачата ми е да я изкарам докрай. Не претендирам, че мога да ви кажа нещо ново или да ви сторя някакво добро. Просто се опитвам да ви накарам да разберете някои неща за мен, както аз бих искал да разбера някои неща за вас или за който и да е друг човек, стига да имам тази възможност. Във всеки случай цялата тази проклета история, искам да кажа това, което ставаше в малката кръчма в онази дъждовна съботна вечер, не беше съвсем истинска. Вече ви казах как погледнах в огледалото зад бара и видях там не своето собствено лице, а лицето на малко уплашено момиче. И мъжете, миньорите, които седяха по масите в полуосветеното помещение, кръчмарят с червеното лице, отвратителният огромен мъж, който бе влязъл, странното му дете, което сега седеше на бара — всички те приличаха на герои от някаква пиеса и съвсем не приличаха на истински хора.
Там бях аз и не бях аз — а аз не съм някаква самодива. Всеки, който ме познава, много добре знае това.
А там стоеше мъжът, който бе влязъл. От него идваше някакво излъчване, което съвсем не беше излъчването на човек. Беше по-скоро усещането, което получаваш от кон, само че очите му не приличаха на конските очи. В конските очи има някакво спокойствие, а в неговите нямаше. Ако сте вървели някога нощем по пътека из гората и изведнъж усетите нещо странно във въздуха и спирате и някъде пред себе си виждате очите на някакво малко животно, които блестят в мъртвата стена от тъмнина — очите блестят големи и спокойни, но точно в центъра на всяко око има нещо, което танцува и трепти. Но вие не се страхувате, че малкото животно ще скочи върху вас, страхувате се, че очите ще скочат върху вас — ето от това се страхувате.