Само че, разбира се, конят, когато влезете нощем в обора, или малкото животно, което сте стреснали в гората по този начин, няма да говорят, а огромният мъж, който влезе със своето дете, говореше. Той говореше през цялото време, мърмореше, както казват хората, нещо под носа си и само от време на време можех да разбера по някоя и друга дума. Именно приказките му го правеха да изглежда ужасен. Очите говореха едно, а устните друго. Не можеха да си паснат, макар да принадлежаха на един и същ човек.
Работата беше в това, че мъжът беше прекалено едър. Големината му бе неестествена. Тя беше в дланите му, в ръцете му, в раменете му, в тялото му, в главата му — големина, която може да се види може би в дърветата и храстите на някоя тропическа страна. Никога не съм ходил в тропическа страна, но съм виждал снимки. Само очите му бяха малки. На огромната му глава те приличаха на очи на птица. Помня, че устните му бяха дебели като на негър.
Той не обръщаше никакво внимание нито на мен, нито на останалите в кръчмата, а продължаваше да мърмори на себе си или на седящото на бара дете — не мога да кажа на кого от двамата.
Отначало изпи една чаша, а после, набързо, още една. Гледах го и си мислех — навярно някаква бъркотия от мисли се въртеше в главата ми.
Каквото съм си мислил, сигурно е било нещо такова: „Той е един от онези хора, които непрекъснато срещаш в градовете“ — мислех си аз. Мислех, че е един от градските луди. В което и да е малко градче да отидете, непременно ще има един, а понякога двама-трима смахнати, които се разхождат наоколо. Вървят из улиците, мърморят си сами и обикновено хората са жестоки към тях. Близките им се правят на добри, но в действителност не са такива, а останалите в градчето, мъжете и момчетата, обичат да ги дразнят. Изпращат такъв тих луд за зелен хайвер — да търси кръгъл квадрат или дузина пощенски кутии, или пък му закачат надпис на гърба с „ритни ме“, или нещо подобно и после крещят и се смеят, като че ли са направили нещо забавно.
И така, смахнатият стоеше в кръчмата и виждах, че мъжете, които бяха вътре, искаха да се позабавляват, като си направят някаква груба шега, но много-много не смееха. Ясно бе, че този не беше от тихите. Продължавах да гледам мъжа и хлапето му, а от време на време и онова странно, недействително свое отражение горе в напуканото огледало зад бара.
— Плъхове, плъхове ровят в земята — миньорите са плъхове, дребни зайци — го чух да казва на своето хлапе със сериозното лице.
Все пак си мисля, че може би не беше толкова смахнат.
Седящото на бара хлапе продължаваше да мига срещу баща си като уловен на светло бухал, а баща му пиеше вече нова чаша уиски. Изпи една след друга шест чаши, това беше евтино уиски, от по десет цента. Сигурно вътрешностите му бяха направени от чугун.
Сред мъжете в кръчмата имаше двама-трима (може би те бяха по-уплашени от останалите, та трябваше да се представят за по-смели), които непрекъснато се смееха и подхвърляха шеги за високия мъж и хлапето му, а имаше един, който бе най-лошият от тайфата. Никога няма да забравя външността му и онова, което после му се случи.
Сигурно беше от онези, които обичат да се фукат и именно той запя песента за пукнатия тиган. Изпя я няколко пъти, след което доби повече смелост, изправи се и започна да се разхожда нагоре-надолу из кръчмата, като пееше непрекъснато. Беше с крещяща външност, имаше някаква фантазе жилетка с кафяви тютюневи петна по нея и очила. Всеки път, когато пускаше някоя шега, която смяташе за остроумна, намигаше на останалите, сякаш искаше да каже: „Виждате ли ме? Не ме е страх от този грамаден човек!“ и тогава останалите се засмиваха.
Собственикът на кръчмата сигурно съзнаваше какво става и опасността от това, защото непрекъснато се навеждаше през бара и казваше на перчещия се мъж: „Шшт, стига вече!“, но това не помагаше. Мъжът продължаваше да се перчи като пуяк, накриви шапка на главата си, спря точно зад огромния мъж и запя онази песен за пукнатината в стария тенекиен тиган. Беше от онези хора, които не можеш да спреш с „шшт“, преди да си получат заслуженото — и не след дълго се стигна и до това.