Постоянно разговаряше с персонала при детекторите за метал и отново и отново нареждаше килията ѝ да бъде претърсвана, но се притесняваше, че това не е достатъчно. Струваше му се, че Бенито и дружките ѝ крият нещо. Можеше да са наркотици или лъскави предмети, или просто въображението му. Вървеше като на тръни, а заплахата, която съществуваше срещу Саландер още от началото, също не му позволяваше да се успокои. Всеки път когато се включеше алармата или някой го повикаше по радиостанцията, Алвар се плашеше, че с Лисбет може да се е случило нещо. Опитваше да я убеди, че най-добре ще е да я прати в изолация, но тя отказваше, а той не беше достатъчно силен, за да ѝ се противопостави. Не беше достатъчно силен за каквото и да е.
Преследваха го тревога и чувство за вина и той постоянно се озърташе през рамо. Освен това всеки ден работеше извънредно, което натъжаваше Вилда и опъваше отношенията с леля му и съседите до краен предел. Беше плувнал в пот. В отделението беше нетърпимо горещо и задушно, вентилационната система не ставаше за нищо. Алвар се чувстваше умствено изтощен, постоянно гледаше часовника си и чакаше директорът Рикард Фагер да се обади и да му съобщи, че Бенито ще бъде преместена. Но обаждането не идваше, въпреки че Алвар за пръв път бе описал ситуацията без никаква автоцензура. Рикард Фагер или беше по-голям идиот, отколкото си бе мислел, или и той беше корумпиран. Нямаше как да знае. Телефонът мълчеше.
Когато в петък вечерта вратите на килиите се зат вориха, Алвар отиде в кабинета си и опита да събере мислите си. Но можа да остане на спокойствие особено дълго. Лисбет Саландер го потърси по интеркома и поиска да използва компютъра му повторно. Той я взе от килията ѝ и отново опита да разбере какво е намислила, но не можа да изкопчи кой знае какво от нея. Погледът ѝ беше почернял. Алвар и тази нощ се прибра късно, чувствайки по-осезателно от всякога, че се задава катастрофа.
В събота сутринта Микаел се намираше в дома си на Белмансгатан и както обикновено, четеше хартиеното издание на „Дагенс Нюхетер“, както и „Гардиън“, „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън поуст“ и „Ню Йоркър“ на айпада си. Освен това пи капучино, после еспресо, яде йогурт с мюсли, както и сандвичи със сирене и пастет от черен дроб, и общо взето, оставяше времето да си лети, както правеше всеки път, след като с Ерика приключеха с коректурата на „Милениум“.
Чак след час или два седна пред компютъра си и потърси Лео Манхеймер. Това се оказа име, което понякога, но не много често, се появяваше във финансовите сайтове. Лео беше доктор по икономика от Търговското училище в Стокхолм, а понастоящем съдружник и главен аналитик в „Алфред Йогрен “, инвестиционен посредник, за който Микаел – точно както предположи Лисбет – определено бе чувал.
Това беше реномирана инвестиционна компания, чиито клиенти бяха заможни хора. Вярно, крещящият, помпозен стил на изпълнителния директор Ивар Йогрен не беше в хармония с желания от фирмата дискретен и ненатрапчив имидж. Лео Манхеймер, от своя страна, беше строен, с будни и големи сини очи, къдрава коса и дебели, леко женствени устни. Беше богат, разбира се, но не се изживяваше като някой нелеп тузар. Според последната му декларация, състоянието му възлизаше на осемдесет и три милиона крони, което не беше зле, но все пак си оставаше скромно в сравнение с големите риби. Най-забележителното – поне на пръв поглед – беше високият му коефициент на интелигентност, който се споменаваше в един репортаж в „Дагенс Нюхетер“ отпреди четири години. Пишеше, че си е направил теста още като малко дете и около резултата му се вдигнало шум. Той обаче правеше добро впечатление, като не отдаваше голямо значение на това.
„Коефициентът на интелигентност не означава нищо – казваше той в интервюто. – Гьоринг също е имал висок коефициент, така че това не ти пречи да си идиот.“ После казваше колко са важни емпатията, съпричастността и всички онези неща, които тестовете за интелигентност не измерват, и отбелязваше, че е недостойно, дори на границата с нечестното, да лепнеш число на нечии заложби.
Не звучеше като някой мръсник. От друга страна, мръсниците често са специалисти в това да се представят за същински светци, така че Микаел не се остави да бъде впечатлен дори от това, че Лео Манхеймер даваше значителни суми за благотворителност и като цяло изглеждаше разумен и скромен.
Предполагаше, че Лисбет го е споменала по други причини, не за да го изтъкне като пример за човечеството. Не знаеше обаче какви биха могли да бъдат тези причини. Проучването трябваше да е безпристрастно, така че Микаел не биваше да си вади нито добри, нито лоши заключения. Понякога Лисбет беше просто безнадежден случай. Загледа се към Ридарфиерден[13] и потъна в мисли. За разнообразие навън не валеше. Облаците се бяха разкъсали и се очертаваше една чудесна сутрин. Зачуди се дали все пак да не излезе навън, да изпие още едно капучино долу в Мелквист Кафебар, да дочете криминалния си роман и да зареже Лео Манхеймер, поне за днес. Съботите след предаването на вестника бяха най-хубавото време в месеца и всъщност единственият ден, когато можеше да си позволи да не прави нищо. От друга страна... беше обещал, така че не можеше просто да се отдаде на мързел.
13
Най-източният залив на езерото Меларен. Намира се в центъра на Стокхолм, където езерото се среща с Балтийско море. – Б. пр.