– Срещаме се отново – каза тя.
– Доста време ти отне.
– И все пак сякаш беше вчера, нали?
Ракел Грейс не отговори на въпроса. Вместо това изръмжа:
– Бенямин! Доведи я тук!
Бенямин кимна и изглежда, задачата не му се стори особено трудна, най-вече след като измери Лисбет с поглед и установи, че е половин метър по-висок и два пъти по-широк от нея. Тръгна решително към нея, носен напред не само от силата на тялото си, ами и от наклона на стълбите. Лисбет пристъпи бързо встрани, хвана лявата ръка на мъжа и я дръпна. В този миг целеустремеността на Бенямин вече не му беше от полза. Той падна по стълбите и се приземи върху каменния под с главата и лакътя напред. Лисбет обаче не видя нищо от това. Без да губи време, тя тръгна нагоре, бутна Ракел Грейс в антрето и заключи вратата. Малко след това отвън се чуха силни удари.
Ракел отстъпи назад, грабна кафявата си лекарска чанта и за няколко секунди предимството бе на нейна страна. Това обаче нямаше нищо общо с чантата или съдържанието ѝ. Лисбет просто едва не припадна. Усилието отпреди малко бе накарало световъртежът да се завърне с притеснителна сила. Тя замижа и се огледа. Въпреки мъглата, паднала пред погледа ѝ, Лисбет осъзна, че никога преди не е виждала нещо подобно. В апартамента липсваха всякакви цветове, всичко беше черно или бяло и излъскано до блясък. Сякаш тук не живееше човек, а робот, някаква машина за почистване. Едва ли имаше и една прашинка, все едно в помещението се поддържаше стерилна среда. Лисбет залитна и се подпря на едно черно бюро. Стори ѝ се, че ще изгуби съзнание, но забеляза нещо с периферното си зрение. Ракел Грейс се приближаваше, хванала нещо в ръка. Лисбет отстъпи назад и осъзна, че това е канюла. Тогава спря и събра сили.
– Чух, че имаш навика да бодеш хората със спринцовки – каза тя, а Ракел премина в атака.
Не постигна нищо. Лисбет изрита спринцовката, която падна върху лъскавия бял под и се изтърколи встрани. Главата ѝ отново се замая, но тя остана на крака и се съсредоточи върху Ракел. Изненада я колко спокойна изглеждаше старата жена.
– Просто ме убий. Ще умра с достойнство – каза Грейс.
– С достойнство?
– Точно така.
– Няма да получиш тази възможност.
Лисбет изглеждаше болна и говореше с изтощен, без звучен глас. Ала Ракел Грейс разбра, че това е краят. Погледна наляво към Карлбергсвеген и се поколеба за секунда-две. После осъзна, че няма алтернатива. Всичко друго би било по-добро от това да попадне в лапите на Лисбет Саландер. Ето защо се втурна към балкона и отвори вратата, обзета от изпълнено с ужас желание да се хвърли във въздуха и да полети надолу. Но щом стигна до парапета, нечии ръце я сграбчиха и я спряха. И двете не си бяха представяли, че нещо такова би могло да се случи.
Ракел бе спасена от човека, от когото се страхуваше повече от всичко. Лисбет я върна обратно в стерилния апартамент, държейки я здраво.
– Ще умреш, Ракел. Спокойно – прошепна тя в ухото ѝ.
– Знам – отвърна тя. – Имам рак.
– Ракът не стига.
Лисбет произнесе думите с такава ледена интонация, че ужасът заби ноктите си в Ракел и тя не можа да не попита:
– Какво имаш предвид?
Лисбет не я погледна. Главата ѝ бе наведена надолу.
– Холгер означаваше много за мен – каза тя и стис на китката на жената толкова силно, че кръвта ѝ сякаш спря.
– Така че ракът не е достатъчен, Ракел. Трябва да умреш от срам и ти обещавам, че това ще е най-лошото от всичко. Ще се погрижа за теб да се разчуят толкова много гадости, че всички да те запомнят единствено със злините, които си извършила. Ще бъдеш погребана в собствените си изпражнения.
Лисбет вече не изглеждаше като блед призрак, излязъл от гробището, ами говореше с такова убеждение, че Ракел наистина ѝ повярва, особено след като Саландер закрачи решително към вратата и пусна вътре група полицаи, които вече бяха арестували Бенямин.
– Добър вечер, фрю Грейс. Двамата с теб имаме много да си говорим. Току-що задържахме твоя колега, професор Стейнберг – каза мургав, възрастен мъж с мека усмивка, който се представи като криминален комисар Ян Бублански.
На полицаите им трябваха по-малко от двайсет минути, за да открият сейфа зад гардероба. Един парамедик отведе Лисбет навън и Ракел се загледа след нея. Саландер така и не се обърна. Сякаш за нея тя вече не съществуваше.
Глава 24