Слуховете като цяло представляваха смесица от митовете и градските легенди на новото и старото време. Говореше се за роботизирана търговия, която е излязла от контрол, както и за хакнати уебсайтове, финансови центрове и медийни компании, но също така за хора, готови да скачат от балкони и покриви в Йостермалм, което звучеше не просто пресилено и мелодраматично, ами и като спомен от финансовата криза през 1929 г., когато работниците по покривите на Уолстрийт били сметнати за отчаяни инвеститори и така със самото си физическо присъствие допринесли за срива на борсата.
Твърдеше се, че „Ханделсбанкен“[71] е преустановила плащанията си, а „Дойче банк“ и „Голдман Сакс“ са на прага на фалита. Отвсякъде се сипеше информация и дори за тренираното око на Микаел не бе лесно да определи кое е истина и кое не, кои страхове бяха обосновани и кои фабрикувани и автоматизирани от троловете на изток.
Забеляза обаче, че Стокхолм определено беше засегнат най-много и пропадането във Франкфурт, Лондон и Париж не беше толкова голямо, макар че и там паниката се засилваше. Във всеки случай фючърсите сочеха силно движение надолу на индексите Дау Джоунс и Насдак и сякаш нищо не помагаше. Напротив, шефовете на национални банки, министрите, икономис тите и гурутата, които говореха за „свръхреакция“ и обясняваха, че не трябва „да клатим лодката“, по-скоро постигаха обратен ефект. Всяко изказване биваше изкривено и се тълкуваше негативно. Овцете вече се бяха разбягали, без никой да знае кой или какво ги е подплашило. Стокхолмската борса затвори, което може би беше злощастно решение, тъй като малко преди това курсовете започнаха да възвръщат позициите си. Със сигурност обаче бе вярно, че трябваше да се проведе разследване и анализ на случилото се, преди търговията да бъде подновена.
– Жалко за историята ти с близнаците. Ще се изгуби насред цялата тази каша.
Микаел вдигна очи от компютъра и погледна тъжно Ерика, която бе застанала до него.
– Радвам се, че мислиш за журналистическата ми суета, докато светът полудява – каза той.
– Мисля за „Милениум“.
– Разбирам. Но сега ще трябва да изчакаме с публикацията, нали? Не можем да издадем нов брой, без да зачекнем и тази новина.
– Това май е вярно, за съжаление. Имаш ли сили пак да се захванеш за работа? – попита тя.
– Имам.
– Добре – каза Ерика и двамата си кимнаха.
Лятото се очертаваше да бъде непоносимо горещо и натоварено, така че Микаел Блумквист реши да се разходи, преди да се захване със следващия си репортаж. Излезе навън и тръгна надолу по Йотгатан, мислейки за Лео и Дан.
Епилог
Опелото се провеждаше в Стуршюркан. Вътре беше пълно с хора, макар че не се прощаваха с някой държавник, а с възрастен адвокат, който цял живот беше помагал на млади хора, тръгнали по грешен път, без някога да е участвал в зрелищни процеси. Но материалът на „Милениум“ за така наречения „Близначен скандал“ сигурно беше изиграл известна роля, пък и все пак ставаше дума за нашумяло убийство.
Часът беше два следобед. Погребението беше дос тойно и затрогващо, с доста нетрадиционна проповед, в която свещеничката почти не спомена Бог или Исус, но обрисува починалия с фини щрихи. Думите ѝ обаче останаха в сянката на прочувствената реч, която полусестрата на Холгер, Брит-Мари Нурѐн, държа преди малко. Тя наистина трогна насядалите по пейките посетители, особено една висока африканка на име Лулу Магоро, която плачеше почти неконтролируемо.
Други също имаха сълзи в очите или пък бяха свели глави почтително – роднини, приятели, стари колеги, съседи, някои клиенти, които, изглежда, се справяха добре с живота, както и Микаел Блумквист, разбира се, сестра му Аника Джанини, комисар Ян Бублански, годеницата му Фара Шариф, криминалните инспектори Соня Мудиг и Йеркер Холмберг, а също и Ерика Бергер и всички хора, които в по-голяма или по-малка степен бяха близки с Холгер. Но в църквата имаше и други посетители, които, изглежда, бяха дошли най-вече от любопитство и се оглеждаха едва ли не алчно наоколо, с което притесняваха свещеничката – висока, слаба жена на около шейсет години, с побеляла коса и остри черти. Все пак тя отново пристъпи напред с присъщия си авторитет и кимна на един мъж с черно ленено сако, който седеше на втория ред. Той се казваше Драган Армански и беше собственик на охранителната фирма „Милтън Секюрити“.