Лисбет не само му бе осигурила сензацията на десетилетието, връщайки по този начин прежния обществен статус на „Милениум“. Тя спаси и живота на едно дете и разкри международна престъпна схема. Главният прокурор Рикард Екстрьом и съдията от районния съд бяха идиоти, нямаше нищо по-сигурно от това. Докато Микаел се къпеше в чест и слава, истинският герой беше в затвора. Затова продължи да проучва Лео Манхеймер, както Саландер го бе помолила.
Не попадна на нищо кой знае колко вълнуващо, макар доста скоро да откри, че с Лео имат нещо общо. И двамата бяха опитали да изровят истината за хакерската атака срещу „Файнанс Секюрити“ в Брюксел. Разбира се, целият финансов пазар и половината журналистическо съсловие в Швеция бяха ангажирани със случката по един или друг начин, но все пак... Може би беше на прав път, кой знае. Възможно бе Лео Манхеймер да има мнение или да разполага с някаква тайна за атаката.
Микаел беше разговарял с Лисбет за това събитие. Тогава тя се намираше в Гибралтар, за да се погрижи за активите си. Датата беше девети април тази година, точно преди Лисбет да влезе в затвора. Тогава тя му се стори странно незаинтересована, особено като се има предвид темата. Микаел си помисли, че сигурно иска да се наслади на последните си мигове свобода и нарочно не обръща внимание на новините, дори когато става дума за хакерство. Но, разбира се, разумно бе да се предположи, че не ѝ е било безразлично и може би – той не изключваше и такъв вариант – дори знаеше нещо повече по въпроса. Самият той седеше в редакцията на Йотгатан, когато колежката му Софи Мелкер мина покрай него и спомена, че банките имат някакъв проблем с уебсайтовете си. Това не вълнуваше Микаел ни най-малко.
Борсата изглежда също не реагира. Някой забеляза обаче, че активността на вътрешния пазар е ниска. Веднага след това тя спря съвсем, а хиляди хора откриха, че нямат достъп до активите си в мрежата. В клиентските им сметки чисто и просто нямаше парични наличности или инвестиции. Малко след това бяха разпратени купища прессъобщения:
Това е просто техническа грешка. Ще бъдат взети мерки в най-кратък срок. Положението е под контрол.
Въпреки това притеснението се покачваше. Курсът на кроната падна и внезапно, като вълна, или направо цунами, интернет бе залян от слухове, че щетите са твърде големи и ценните книжа няма да могат да бъдат възстановени напълно. Говореше се, че има опасност значителна част от активите да се изпарят. Редица експерти се изредиха да обясняват, че това са глупости, но не можаха да успокоят хората. Финансовите пазари се сринаха. Всякаква търговия бе спряна, телефоните запищяха, а претоварените мейл сървъри излязоха от строя. Постъпи сигнал за бомба в „Риксбанкен“[14]. Имаше счупени прозорци. Финансистът Карл аф Троле успя да изрита една бронзова скулптура толкова силно, че си счупи десния крак.
Случиха се цял куп инциденти като предзнаменование за потенциална катастрофа. Само че скоро след това всичко приключи. Активите отново се появиха в сметките, а самият директор на „Риксбанкен“, Лена Дункер, твърдеше, че изобщо не е имало никаква опасност. Обективно погледнато, сигурно беше права. Но всъщност този път най-интересното не беше обективният проблем – компютърната сигурност. Интересното бяха заблудите и паниката. Какво ги бе предизвикало?
Капиталовите вложения на шведите се регистрираха в компания, която едно време носеше името „Централа за ценни книжа“. В съзвучие с новото време тя бе продадена на белгийското предприятие „Файнанс Секюрити“, а сега очевидно бе подложена на атака, целяща да направи услугите ѝ недостъпни за потребителите, което само по себе си показваше колко деликатна е финансовата система. Но това не беше всичко.
Имаше ги и слуховете – цялата въртележка от твърдения, предупреждения и лъжи, които се изсипаха в социалните мрежи. Това накара Микаел още същия ден да възкликне: