– Да не би някое копеле да иска да срине борсата?
През последвалите дни и седмици той намери подкрепа на теорията си, но също като всички останали не можа да стигне до края. Нямаше заподозрени и след известно време Микаел се отказа от историята. Цялата страна се отказа. Борсата беше във възход. Бизнес цикълът беше в период на експанзия. Отново се радваха на bull market[15] и Микаел се зае с отразяването на по-наболели проблеми – бежанската криза в Европа, терористичните атаки, възходът на десния популизъм и фашизма в Европа и САЩ. Но сега...
Спомни си мрачното изражение на Лисбет в стаята за посещения и се замисли за сестра ѝ Камила и нейния антураж от хакери и бандити, за заплахата срещу Лисбет и за какво ли още не. Затова продължи с проучването си и прочете едно есе относно хакерската атака, което Лео Манхеймер беше написал за списание „Фокус“. Не остана особено впечатлен от чисто журналистическа гледна точка. Манхеймер очевидно не разполагаше с нова информация. Въпреки това обаче части от статията предоставяха добра психологическа оценка на събитията. Микаел забеляза, че Манхеймер има серия лекции по темата, озаглавени „Тайната тревога на пазара“. Още утре сутринта, в неделя, щеше да говори за това по време на някакво събитие в близост до Стадсгордскайен[16], организирано от „Актиеспарарна“[17].
В продължение на минута-две Микаел наблюдаваше снимките на Манхеймер в мрежата и опитваше да открие нещо отвъд първоначалното си впечатление. Сега видя не просто красив мъж с правилни черти, ами долови нещо меланхолично в очите му, което дори стилизираната снимка в уебсайта на компанията не можеше да прикрие. Манхеймер никога не правеше категорични изказвания. Не заявяваше „продавайте“, „купувайте“ или „действайте веднага“. Винаги имаше съмнение, винаги имаше въпросителна. Приписваха му аналитичен ум. Освен това се интересуваше от джаз, преди всичко от по-стария, така наречен хот джаз.
Беше на трийсет и шест, единствено дете в заможно семейство от Нокебю, западно от Стокхолм. Бащата Херман бил на петдесет и четири, когато се родил Лео. Едно време заемал ръководна длъжност в промишления концерт „Русвик“, а по-късно бе станал член на управителния съвет и собственик на четиресет процента от акциите именно на „Алфред Йогрен“.
Майката Вивека, с моминско име Хамилтън, била домакиня и активен член на Червения кръст. Изглежда, синът ѝ и заложбите му бяха много важни за нея. В малкото интервюта, които бе давала, се долавяше известен елитизъм. В статията в „Дагенс Нюхетер“ относно високия му коефициент на интелигентност Лео даже намекваше, че мама тайно го е упражнявала.
„Подготовката ми за онези тестове беше малко нечестна“, казваше той и обясняваше как в първи клас бил непослушен ученик, което според автора на статията било типично за надарените деца, които не се чувстват достатъчно стимулирани.
Като цяло, Лео Манхеймер смекчаваше хубавите и ласкави неща, които се говореха за него, а това можеше да се възприеме като кокетничене, като престорена срамежливост. Микаел обаче по-скоро усещаше у него някаква вина или измъченост, сякаш Лео не смяташе, че е оправдал очакванията от детството си. Въпреки това съвсем нямаше от какво да се срамува. Беше защитил научно изследване относно така наречения интернет балон от 1999 г. и точно като баща си беше станал съсобственик на инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“. Но беше вярно, че никога не бе изпъквал, нито с нещо бляскаво, нито с нещо съмнително, поне доколкото виждаше Микаел, а състоянието му, изглежда, до голяма степен беше наследствено.
Най-забележителното – ако се търсеше нещо мистериозно – беше, че миналия януари Лео беше излязъл в половингодишен отпуск, за да „пътува“. След това се беше върнал на работа, изнасяше лекции и понякога се появяваше по телевизията – не като традиционен финансов експерт, а по-скоро като философ. Старомоден скептик, който не искаше да се изказва за нещо толкова несигурно като бъдещето. В последното издание на „Дагенс Индустри“, излъчено по интернет и посветено на покачването на валутните курсове през месец май, Манхеймер казваше:
„Борсата донякъде е като човек, който току-що е излязъл от депресия. Всичко, което допреди малко му е носило болка, внезапно започва да му се струва далечно. Мога единствено да пожелая на пазара късмет.“
В изказването му очевидно имаше малко сарказъм, все едно мислеше, че пазарът действително се нуждае от колкото се може повече късмет. По някаква причина Микаел изгледа откъса два пъти. Нямаше ли все пак нещо интересно в интервюто? Струваше му се, че да. Не ставаше дума само за поетичното или антропоморф ното в изказа му. Бяха очите. Очите му проблясваха едновременно тъжно и насмешливо, сякаш Лео всъщност размишляваше над нещо съвсем друго. Може би това се дължеше на интелекта му, на способността му да мисли за различни неща едновременно, но той напомняше малко на актьор, който иска да излезе от ролята си и да разчупи рамките ѝ.
15
На фондовата борса „пазар на биковете “ означава печеливш пазар, в който цените се покачват, което поощрява купуването. – Б. пр.