– Ние пиявиците винаги сме били малко по-прости.
– Ти си окей, Микаел. Знаеш го – каза тя. – Но приличаш по-скоро на каубой. Нямаше време да седиш и да умуваш като добрия стар Хамлет.
– Значи, Лео Манхеймер е Хамлет?
– Във всеки случай не е трябвало да се занимава с финанси.
– А с какво?
– С музика. Свири на пиано като бог. Има абсолютен слух и е невероятно надарен. Но парите не го интересуват особено.
– Това не е много добре за финансист.
– Не особено. Вероятно като дете всичко му се е получавало твърде лесно. Липсва му необходимият глад. Защо се интересуваш от него?
– Има някои интересни размисли относно хакерската атака.
– Може би. Но няма да откриеш компромати срещу него, ако на това се надяваш.
– Защо го казваш?
– Защото работата ми беше да държа момчетата под око и честно казано...
– Да?
– ...съмнявам се, че Лео е способен да извърши нещо наистина непочтено. Вместо да върти номера с капитала си или да се занимава с други глупости, той седи вкъщи и се сдухва или свири на рояла си.
– Защо тогава работи в бранша?
– Заради баща си.
– Баща му е бил важна клечка.
– Несъмнено. Но също така е бил егоцентричен идиот и най-добър приятел със самия Алфред Йогрен. Настоявал е, че Лео трябва да стане финансов гений, да поеме неговия дял в компанията на Алфред и да си изгради властова позиция в шведския бизнес сектор. А Лео... как да го кажа...
– Не знам.
– Той е малко слабохарактерен. Оставил се баща му да го убеди и, естествено, не се справил никак зле. Той никога нищо не върши зле. Но може би не бил и блестящ, поне не толкова, колкото би могъл да бъде. Липсват му хъс и страст. Веднъж ми каза, че се чувства така, сякаш му е било отнето нещо важно. Той носи някаква рана.
– Каква рана?
– Нещо гадно от детството му. Но така и не се сближих с Лео достатъчно, че да разбера, въпреки че за кратко ние...
– Какво?
– Нищо, глупости, беше просто игра, струва ми се.
Микаел реши да не разпитва за подробности.
– Четох, че пътувал в чужбина – каза той.
– След като майка му почина.
– Как е станало?
– Рак на панкреаса.
– Тежко.
– И все пак мислех, че ще му се отрази добре.
– И защо?
– Защото родителите му винаги са тровели живота му. Надявах се, че след смъртта на майка си най-накрая ще се откъсне от финансовия свят и ще се захване с музика или с нещо друго. Знаеш ли, точно преди да напусна „Алфред Йогрен “, Лео беше прегърнал живота с две ръце. Така и не разбрах какво точно се случи, но имаше период, в който изобщо не беше такъв депресар. Но после...
– Какво?
– После стана по-зле от всякога. Беше почти сърцераздирателно.
– Майка му беше ли още жива тогава?
– Да, но не задълго.
– Къде е пътувал след това?
– Не знам. Вече не бях в компанията. Но си представях, че пътуването може да се окаже началото на личното му освобождение.
– Но той се е върнал в „Алфред Йогрен“.
– Не е имал смелостта да се откъсне.
– Започнал е да изнася лекции.
– Това може би е стъпка в правилната посока – каза тя. – Но какво точно те е заинтригувало?
– Той открива определени психологически модели. Сравнява атаката в Брюксел с други известни кампании за дезинформация.
– Руски, нали?
– Гледа на това като на модерна форма на война, което според мен е доста интересно.
– Лъжата като оръжие.
– Лъжата като начин да се създаде хаос и объркване. Лъжата като алтернатива на насилието.
– Не е ли установено, че хакерската атака е била дирижирана от Русия? – попита тя.
– Така е, но никой не знае кой точно в Русия стои зад нея, а господата от Кремъл се кълнат, че нямат нищо общо, разбира се.
– Мислиш ли, че са старите ти дружки Паяците?
– Минавало ми е през ума.
– Трудно ми е да повярвам, че Лео би могъл да ти помогне с това.
– Може би не, но бих искал...
Той внезапно замлъкна, сякаш бе изгубил мисълта си.
– Да ме поканиш на питие? – допълни тя. – Да ме засипеш с комплименти и ласкателства и скъпи подаръци. Да ме заведеш в Париж?
– А?
– Париж. Град в Европа. Казват, че там имало известна кула.
– Утре ще интервюират Лео на живо във „Фотографиска“[20] – продължи той, все едно нищо не беше чул. – Искаш ли да дойдеш? Може да научим нещо.
– Да научим нещо? По дяволите, Микаел. Това ли можеш да предложиш на една дама в нужда?
– За момента да – каза той, като отново прозвуча разсеяно, което я нарани още повече.
– Ти си идиот, Блумквист! – изръмжа тя и затвори.