Фария играеше баскетбол, беше прилежна ученичка, особено по шведски, и обичаше да шие и да рисува манга комикси. Но през юношеските ѝ години свободата ѝ постепенно бе отнета. Това очевидно имаше нещо общо с първата ѝ менструация и подсвиркванията след нея в квартала. Въпреки това тя бе убедена, че промяната идва отвън, като студен източен вятър. Ситуацията се влоши още повече, когато майка ѝ Айша почина от удар. Със смъртта ѝ семейството изгуби не просто майка, ами погледа си към света. Айша беше силата на разума, която до онзи момент бе съумявала да ги укротява.
Сега, в затвора, Фария си спомни как Хасан Фердуси, имамът от Бутшюрка, една вечер посети неочаквано дома им в Сикла. Фария обичаше имама и отдавна искаше да поговори с него. Но Хасан Фердуси не беше дошъл на приятелска визита.
– Разбрали сте исляма погрешно – чу го тя да ръмжи откъм кухнята. – Ще стане лошо, ако продължавате така, много лошо.
След тази вечер Фария най-накрая прозря истината. В двамата ѝ най-големи братя, Ахмед и Башир, имаше суровост и омраза, които ставаха все по-нездрави. Именно те, а не баща ѝ, настояваха Фария да слага хиджаба си, ако ще просто да отиваше да купи мляко от магазина зад ъгъла. А най-добре би било да си седи у дома и да гние. Брат ѝ Разан не беше толкова категоричен и като цяло, тези проблеми не го вълнуваха много. Имаше си други интереси, но най-често се съгласяваше с това, което кажат Ахмед и Башир, и прекарваше по-голямата част от времето си като помагаше в ателиетата на баща им, където отговаряше за шивашките услуги. Но не ѝ беше приятел и също я държеше под око.
Въпреки надзора обаче по онова време Фария успяваше да открие някои пролуки към свободата, макар те винаги да изискваха лъжи и изобретателност. Все още разполагаше с компютъра си и един ден видя в интернет, че не друг, а именно Хасан Фердуси ще дискутира религиозното потисничество над жените с равин на име Голдман. Срещата щеше да се проведе в Културния дом в Стокхолм. Беше краят на юни, Фария наскоро беше завършила гимназия „Кунгсхолмен“ и не бе припарвала навън от десет дни. Копнежът да излезе направо я убиваше. Не беше лесно да убеди леля Фатима. Леля Фатима беше неомъжена, работеше като картограф и беше последният ѝ съюзник в семейството. Тя разбра отчаянието на Фария и в крайна сметка се съгласи да каже, че ще вечеря с племенничката си. По някаква причина братята на Фария повярваха.
Фатима посрещна Фария в апартамента си в Тенста[23], но я остави веднага да потегли към центъра. Фария не можеше да се отклонява много, разбира се, трябваше да се е прибрала до осем и половина, когато Башир щеше да дойде да я вземе. Но дотогава беше свободна. Беше взела назаем една черна рокля и чифт обувки с висок ток. Това беше прекалено, естествено. Нямаше да ходи на парти. Отиваше на дебат за религия и потисничество. Но все пак искаше да се издокара, чувстваше се тържествено. Въпреки това почти не помнеше самата дискусия. Вниманието ѝ беше твърде заето с това просто да бъде там и да наблюдава всички хора в публиката. На няколко пъти се разчувства без никаква причина. След дискусията имаше време за въпроси. Човек от публиката попита защо жените винаги страдат, когато мъжете създават религиите си. Хасан Фердуси отговори неясно:
– Наистина е тъжно, когато превръщаме най-духовното в инструмент на собствената си незначителност.
Фария още размишляваше над тези думи, докато хората около нея вече ставаха от местата си. Срещу нея се зададе млад мъж с дънки и бяла риза. Беше толкова необичайно да срещне момче на нейните години, без да си е сложила нихаб или хиджаб, че се почувства гола и уязвима. Но не побягна. Продължи да седи, гледайки скришом към младежа. Той беше на около двайсет и пет и не особено висок или самоуверен, но очите му блестяха. В стъпките му имаше нещо леко, което контрастираше с бремето и чернотата в погледа му. Изглеж даше срамежлив и смутен, което ѝ вдъхна чувство за безопасност. Младежът я заговори на бенгалски.
– Ти си от Бангладеш, нали?
– Откъде би могъл да знаеш?
– Имах такова чувство. От кой град си?
– Дака.
– Аз също.
Той ѝ се усмихна толкова топло, че тя не можа да устои и също се усмихна. Погледите им се срещнаха и сърцето ѝ трепна. Сигурно си бяха разменили още няколко встъпителни реплики, но впоследствие тя си спомняше единствено как вървят по площад „Сергел“ и вече разговарят съвсем открито. Още преди да са успели да се запознаят, той ѝ разказа за блога в Дака. Блогът се борел за свободата на словото и за човешките права, което провокирало ислямистите в страната. Авторите били включени в смъртни списъци и ислямистите започнали да ги избиват един по един. Колели ги с мачетета, а полицията и правителството бездействали, не правели „нищичко“, каза той. Затова бил принуден да напусне Бангладеш и семейството си и получил убежище в Швеция.